Графитите между вандализма и протеста в клетка

„Публиката има право на изкуство. Публиката се нуждае от изкуство, и е дълг на „самопровъзгласилите“ се художници да осъзнаят, че публиката се нуждае от ново изкуство, а не от буржоазно, правено за малцина и пренебрегващо масите. Аз се интересувам от това да правя изкуство, което да е преживяно и откривано от колкото може повече личности с различни индивидуални идеи за конкретната творба, без закачени към него големи значения. Зрителят създава реалността, значението, концепцията за произведението. Аз съм един средностатистически човек, който се опитва да обедини идеите.“
Кийт Харинг, 1978

Обикновено издателствата, които публикуват изследвания, албуми и прегледи за графити културата, декларират експлицитно, че техните книги са само „изследвания“, „критика“, „регистриране“ на една форма на артистично изразяване, но в никакъв случай не са призив към повреждане на обществена и частна собственост – с други думи, те не призовават към каквато и да е форма на вандализъм. Разбира се, тази застраховка съдържа известно лицемерие, защото самите луксозни албуми в голям формат и твърди корици утвърждават (от името на критиците, издателите, галеристите) факта, че съществува и е приет охотно един сравнително нов сектор за завъртане на пари и суета във въртележката на арт пазара и издателските проекти, на кураторските обвързаности и научните кариери.

Публика, мотивация, автори

Извън тези съображения графити културата би трябвало да съдържа в себе си и едновременно да генерира бунта на младите, политическия протест, борбата за права на различните общности. Дали това наистина е така – на всяка цена и на всяко място? Каква е българската ситуация?

Графитите, във вида, в който ги познаваме днес, без да се опитваме да търсим доказателства сред драсканиците в пирамидите, Ласко, мръснишките надписи по стените в Помпей, пътните бележи върху стенописи в българските манастири и т.н., са сравнително нова форма на (изкуство?) пропагандна или артистична изява в публичната среда. Трябва да споменем все пак мимоходом антисемитските графити по стените и витрините на еврейските магазини в края на 30-те години в Германия, но и партизанските надписи из цяла Европа срещу окупаторите през 40-те, рудиментарните реклами на различни стоки между двете войни или пропагандата на комунистическите идеи по стените на стопанските постройки след национализацията на земята през 50-те, студентските протести в края на 60-те, когато французите етаблират шаблона като класически графити инструмент.

Има няколко неща, които обединяват тази визуална форма – например разпространението им из целия свят, по всички континенти – от развитите държави до страните от „третия свят“. В графитите съществува и демократичната неутралност, правеща трудна за декодиране личността на автора – мъж или жена, черен или бял, испанец или румънец…

Графит от улица в Йоханесбург, Южна Африка, 4 август. Снимка: ЕПА/БГНЕС

От Ню Йорк и до всеки голям град в Европа графитите могат се разчетат като протест срещу расовата и социална неравнопоставеност, срещу „града на нива“ – те отвоюват територия – може би непривлекателна, но обща за всички – в метрото, подлезите, чакащите за разрушение сгради…

Послание от улиците на Ню Йорк, май 2020. Снимка: Емил Л. Георгиев

Една от най-добрите подложки за таговете на графити-автори са движещите се влакове, които пренасят своя протест и изказ в неочаквани точки на градовете, заличавайки границите между бедни и богати райони, между държави и континенти. В края на 80-те влаковете пренасят тези послания като китовете, които порят океаните с многобройни съпътстващи ята риби, живеещи в естествена симбиоза с тях.

Влак, нарисуван от „Cartoon Network фенове“

Изразни средства

Букви, думи, инициали, символи, знаци, абстрактни композиции с вплетени надписи са обичайни елементи в ненаписаната инструкция за ползване и в тематичния и символен език на графитите. В последните десетина години изразните средства разшириха диапазона си – включване на постери, стикери, съществуващи аксесоари от градската среда, маслени бои – в туба и на пръчка, акрилни, блажни, постни бои, нанасяни със спрей, четка, валяци, пръскани на капки, понякога прибягване и до прийоми от скулптурата. За изпълнението на по-софистицирани графити в големи размери се прибягва и до увеличение с проектори и други технически помагала.

Външното изкуство в българския град преди 1989 г.

След 1944 г. в България се утвърждава силово естетиката (номеклатурата на изобразяваните персонажи, темите, гледната точка – начина на тяхното интерпретиране: изобщо, „нормите“, позволени и поощрявани от комунистическата пропаганда) на социалистическия реализъм. Заедно с това се налагат пропагандни артистични прояви в градовете – отначало временни украси (като тези преди референдума за република, преди избори, около сакрални за комунизма дати), после – постоянни. Върху градските фасади, по индустриалните комини, в селските стопанства се появяват отначало лицата на „учителите“ на народите, начело със Сталин, до тях, в съответния послушно редуциран мащаб, известните комунистически лидери. Въпреки „трайното“ изпълнение, след „развенчаване на култа на личността“ (спорно словосъчетание с лъжливи и половинчати резултати) тези изображения биват изличавани, точно като в маршовите песни преди 1950 г. и около кризата между комунистическите лидери на Балканите, в които „Сталин, Тито, Димитров“ се редуцира до „Сталин, дупка, Димитров“.

Дупките във визуалното пък се запълват в годините на ранния и зрелия социализъм със стенописи, като видимо с напредването на десетилетията те са по-свободно третирани като форма и по-професионални като изпълнение: мозайки, сграфито, смесени техники, свързани с развитието на строителните материали и технологии.

В градове като Пловдив местната прочута със свободолюбието си група художници оставя и школа, и примери по улиците, като тези визуални примери стават неизменна част от града, хармонично се вписват в средата и поддържат – за туристите и за местните патриоти – градската легенда за бохемата, за съществуването на алтернатива на диктуващата художествени тенденции столица, за свободния (в границите на позволеното) дух.

Графити в квартал „Капана“, Пловдив. Снимка: Цветана Арангелова/БГНЕС

Примерите са многобройни и в други градове извън столицата – Варна, Русе и т.н.

Така през 2020 г. все още можем да видим из градовете в България калкани, на които са оцелели изображения от 60-те до края на 80-те години на XX век в техники като сграфито (терминът е и родово свързан с графити – чегъртам от италиански), керамика, бетон, сухо фреско, стенописи в различни техники по автогари и обществени сгради, жилищни кооперации, външни стени на училища, фабрики, комини, военни поделения. Всички тези изображения са получили одобрението на художествени и финансови комисии и журита, винаги през системата на Съюза на художниците или други организации, които са имали право да оценяват (и разрешават) изкуство в градска среда в контролирания художествен живот по времето на социализма.

Подпис върху руина на Женския пазар в София. Снимка: Емил Л. Георгиев

1989 – 2020

Конкуренцията по времето на прехода изискваше заместители и добавки. Те се появиха – графити артисти с различна мотивация, квалификация и различна степен на устойчивост. Едно беше общото – никой не им беше поръчал това, което правеха. Тайно, с материали, купени със собствени средства, с публика, която не знаеше кои са те. Част от художниците все пак не се ограничиха с улицата, за тях тя беше път към галериите, оттам – към международната арт сцена. Единици успяха в тази градация.

Графитите се появяват по-масово в България в средата на 90-те, увеличаващи се като количество и преодоляващи бавно по-скоро вялото им приемане от масовата публика, която остана скептична, неразбираща или хулеща ги като проява на хулиганство и вандалство.

Ситуацията през второто десетилетие на XXI век е малко озадачаваща. Мнозина от нас си задават въпросите:

1) дали има визуален протест;

2) това „естетически“ протест ли е, младежко левичарство, по принцип настроено бунтарски, или нещо друго;

3) вандализъм или нужен протест поради изчерпване на други инструменти на протестиращите, които нямат реална власт;

4) стенописите, поръчани и платени от общини или бизнеси, могат ли да намерят истинско място в класификацията на графитите, или са своеобразен „контрапротест“, който обезсилва и намалява силата на истински протестните графични акции;

5) нужно ли е философско послание, или и „нулева морфема“ (липсата на послание е послание), и „частична морфема“ (този измислен термин може да отрази кълнове на политически и социален протест) на графичния знак е достатъчна, за да зашлеви критичен шамар.

Вандализъм или протест са рисунките върху колоните на ул. „Шести септември“? Снимка: Емил Л. Георгиев

Разбира се, въпросите са много повече от тези, които нахвърлям, анализите на българската графити комуникация рискуват да са повече от самите графити, които заслужават това.

Социологически и изкуствоведски изследвания се занимават с няколко аспекта на този градски феномен: конкуренцията между групите и анархистичните самотници; writers – подписването като акт на заявка, че съществуваш в градската джугла; критика на обществото чрез „грозното“ (антиестетиката) – или „естетиката“ на завършения професионално визуален знак, сравняването на българския контекст с Банкси (особено любима тема за курсови работи в университетите).

Каква е ситуацията в България?

София, Варна, Пловдив, други градове също натрупват свои лабиринти, изоставени гари, синагоги, готически градски руини за графити поклонничество. Някои от артистите работят в кол центрове и графитите са тяхното хоби, други са „истински“ художници, които търсят изказ в градката среда, който ще „оварвари“ галерийно бъдещите им изяви. Стиловете са познати на местната публика, тя знае и кои са артистите, но има и гастрольори, които изненадват местните.

Локациите за графити са по-скоро в центъра на градовете, където има повече контрол, рисковете са по-високи, адреналинът също. Крайните квартали са по-непопулярна сцена със своята непрестижност в рамките на желанията за видимост.

Какви са текстовете и тематичните гнезда на графитите? Разбира се, струва си да се съставят каталози, които наистина да покажат в детайл разнообразието на цветност, графичен нерв, теми и текстови послания. Но дори и изброяването само на някои примери показва тенденции. Едни надписи са на кирилица с ясни словосъчетания и изречения, често метафорични или иронични: „Жените, богатството на народа“, „Направи ме щастлив #лайвс“. Други са на латиница с указания, че Терминал 2 винаги е опция (поне преди корона-кризата): „Texas”„USA”, „BNE was here”.

По стените често се появяват подобни „сентенции“. Снимка: Емил Л. Георгиев

BNE е оставил подписите си из цяла София. Снимка: Емил Л. Георгиев

Чистите визуални послания с липса на титри пък разчитат на езика на пиктограмите и ознаковяването на разпознаваеми елементи: знаци от азбуката на жестемите* – очи, усти, зъби и други анатомични органи в действие. Понякога те си разменят местата метафорично (лице, на което вместо очи са нарисувани зъби); колоремните избори са много разнообразни; вестемите** са особено популярни – чудати шапки, дрехи, брони, мустаци, грим, коси, перуки и т.н.; роботизираните човечета в най-различен стил са забавни и лесно се превръщат в знаци и подписи; визуалните цитати от известни филми по комикси, нео-супергерои, някои иронични, други просто прерисувани в примитивен или гротесков ключ са приети и охотно използвани.

Визуални метафори от ул. „Шишман“. Снимка: Емил Л. Георгиев

В София има вече разнообразие от графити-стенописи, които са подписани: „Момичето с жълтата рокля“ на Стърн на улица „Искър“; свещ върху пожарната, фигури върху фабрични комини, няколко трафопоста, които разнообразяват странното решение на някои общини да ги оцвети с българския трикольор. Авторите са българи и чужденци – MOUSE, Насимо, Гана, Рейс и Йето, EtamCru. Предпочитаният стил е фигуративен фотореализъм със сюрреалистични елементи – едновременно може да се разчете, но и да даде на публиката чувството, че наблюдава истинско произведение на изкуството, а не улично вандалство.

Елтабло на столична улица с изображение, подобно на работа на художника Борис Праматаров. Снимка: Емил Л. Георгиев

Графит върху калкан на столичната Пожарна. Снимка: Емил Л. Георгиев

През лятото на 2020-а корона-кризата тласна организации и администратори да си сътрудничат във фестивали с поканени артисти (като „Графф експрес“) с надеждата да се промени поне малко атмосферата в отблъскващия подлез пред Централна автогара. Организаторите са правили и преди подобни проекти (например в Пловдив) и резултатът пак ще е известно институционализиране и „по-високо качество“ на графитите в градската среда.

Въпросът е, разбира се, иска ли един протест да бъде вкаран в клетка, сресан и обезпаразитен? И по-важният въпрос – има ли протест изобщо?

Отговорът, надявам се, ще ни даде следващото поколение графити протестъри. Защото градовете имат нужда от тях.

* Знаците на жестовете – бел. авт.

** Знаците на облеклото – бел. авт.