Границите на докосването

За разлика от Истанбулската конвенция филмът „Не ме докосвай” (режисьор Адина Пинтилие) действително се занимава с разширяването на границите на сексуалността в либералното общество, но далеч не предизвика полагащия му се скандал – нито сега, когато тръгна по екраните, нито миналата година, когато беше премиерата му в програмата на „София филм фест“. Може би защото тогава консерватори от всякакъв вид така стръвно се бореха с въпросната конвенция у нас, като се надпреварваха да ѝ приписват несъществуващи заплахи, че темата дори за пуританите вече е претоплен обяд.

И критиките към филма (претенциозен, повърхностен, скучен…), подобно на комплиментите (интелигентен, автентичен, новаторски…), се отнасяха главно до професионалната му направа, а не до ценностната му ориентация. Критиките сякаш имат повече основание от комплиментите, но и едните, и другите са избиване на топката извън игрището, защото „Не ме докосвай” е направен (иначе няма смисъл), за да маркира едно течащо/предстоящо прекрачване на общоприети представи – тези за телесна близост – и е питане към зрителите докъде са готови да стигнат в нея (ако въобще са склонни да се подложат на подобен задочен тест и не си излязат от залата).

Главната героиня Лаура, хетеросексуална жена, решена да преодолее непоносимостта си към сексуалното докосване (включително до собственото си тяло), се среща с персонажи, които не просто го владеят, а то е центърът на преживяванията им, отправна точка, заложена в самото човешко битие. Внушението е, че от това дали ще се научиш да докосваш и да бъдеш докосван зависи дали ще разбереш кой си и въобще дали ще бъдеш някой (представен е дори урок по докосване – първо очите, после устните, след това гърдите и т.н.). Обвързването на индивидуалната идентичност със сексуалното докосване, с употребите на тялото, влиза в спор (не знам доколко търсен) с постмодерното ѝ полагане в езика, следващо логиката на „Езикът е дом на човешкото битие“ (Хайдегер). Предложена е версия какво ще стане с Аз-а и с културно определящата го среща с Другия след постмодерните времена, която отпраща по-скоро към философи като Мишел Сер (88), според когото „нищо не прави човека по-нечувствителен от думите” и само „докосването осигурява отваряне в затвореността”. Филмът настоява, че за да се измъкнеш от затвореността си, в която пребивава Лаура, и да осъществиш отварянето си към другите, то трябва да включва докосване и до различните от теб. Постмодерната толерантност след постмодерността се е физикализирала на екрана, превърнала се е от политическо мислене в сетивно състояние без ограничения и предразсъдъци.

Контрапункт на Лаура е инвалидът Кристиян, жертва на тежка малформация, която обаче ни най-малко не му пречи да постига физическа близост, а напротив – помага му тази близост да нарасне до житейска философия, която той излага пред камерата и така я пренася в езика. Но тя е философия, родена в и от тялото, чиято преходност залага инвалидността в самата му природа и прави всичките му трансформации – нежелани и пожелани, част от нея, т.е. нормални. За да не се задвижат обаче отхвърлените представи и всичко да изглежда като сексуална антиутопия, създадена, за да плаши и обърква, Кристиян е натуршчик, който играе себе си – основата на фикцията е документална, извлечена от реалност, в която едни вече живеят, за други предстои, а трети не искат да видят.

В този смисъл филмът може да бъде оценяван като добър или лош, но не и за това, за което разказва – защото духът отдавна е изпуснат от бутилката. Или по-точно от тялото. То е изпуснато от религиозните санкции и културните предписания и е върнато на индивида, за да разполага с него като със своя собственост; не му налага идентичност, а е инструмент за постигането ѝ. Несъмнено такава културна ситуация, освен привилегиите от консумирането на свободата, носи и рисковете от легализирането на насилието (като например обявяването в САЩ на педофилията не за престъпление, а за психическо разстройство). Въпросът обаче е да не се предпазваме от рисковете, като отнемаме привилегиите, защото това е добре познатият ни тоталитарен подход, който, както помнят по-възрастните, води до процеси срещу хомосексуалните и до забрана след 22 часа да гостуваш на лице от другия пол.