Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Границите на свободата

Из „Интимните неприятели на демокрацията“

„Народът суверен има пълното право чрез законите и нормите, които установява, да ограничава свободата на всички, тъй като тя може да се превърне в заплаха“, пише Цветан Тодоров в „Интимните неприятели на демокрацията“.  - Границите на свободата

„Народът суверен има пълното право чрез законите и нормите, които установява, да ограничава свободата на всички, тъй като тя може да се превърне в заплаха“, пише Цветан Тодоров в „Интимните неприятели на демокрацията“.

На пръв поглед политическото месианство и неолиберализ­мът изхождат от противоположни тенденции: първото свидетелства за способността на държавата да се намесва, а вторият – за нейното постепенно заличаване. Процесите протичат, сякаш силата на едната компенсира или прикрива слабостта на другата: победоносният поход на войските в чужбина се противопоставя на безсилието на държавата в собствената ѝ територия. Имаме чувството, че за американския президент Обама е много по-лесно да бомбардира Либия, отколкото да подобри социалното осигуряване в своята държава.

Intimnite-a

Ала тези две отклонения от демократичния дух според принципи, които все пак са му присъщи, имат също обща основа: това е схващането за човека, който е лишен винаги и навсякъде от едни и същи права; нещо повече, и двете тенденции са част от Пелагиевото наследство, тъй като не налагат никакво вътрешно ограничение на своето действие, било на държавата или на личностите. И така политическото месианство се обвързва свободно с неолибералната доктрина, както го показваше на времето вече цитирана от Белия дом брошура, която излагаше основанията за намесата в Ирак: оправдание за нея бяха колкото човешките права, толкова и „свободното предприемачество“. Политическото месианство обаче, което вместо обещания разцвет носи отчаяние, трябва да бъде обуздано също толкова, колкото и да бъдат поставени граници на свободата на хората.

Според принципите на демокрацията всички власти трябва да бъдат ограничавани: не само на държавата, но също и на хората, включително когато се осланят на свободата. Свободата, която имат кокошките да нападат лисицата е шега, тъй като те са неспособни на това; свободата на лисицата е опасна, защото тя е по-силната. Народът суверен има пълното право чрез законите и нормите, които установява, да ограничава свободата на всички, тъй като тя може да се превърне в заплаха. Тиранията на индивидите несъмнено не е толкова кървава, колкото тиранията на Щатите; тя обаче също е пречка за приемлив живот с другите. Нищо не ни задължава да избираме само между „всемогъщата държава“ или „всемогъщия“ индивид: ние имаме нужда да поддържаме и двете, тъй като всеки ограничава злоупотребите на другия.

Днес трябва да се взема под внимание значителното нарасналата мощ на хората. Тероризмът представлява краен пример за това. Технологичният напредък прави достъпно за частните лица производството на опасни оръжия. Преди единствено държавата, и то най-мощната, можеше да организира такава сложна акция като експлозиите в Ню Йорк, в Истанбул или в Мадрид; сега те са дело на няколко десетки души. Дори сравнението да изглежда пресилено, ще кажем, че необходимото за да се контролират терористите, тоест една ефикасна държава, се оказва също толкова необходимо, за да възпира действието на свръхсилните индивиди в други области, каквито са икономиката или медиите. Обществото трябва да осигурява плурализъм на информацията с повече убедителност, отколкото го прави в днешно време; ситуация, в която министър-председателят е и собственик на множество медии, като в Италия, е недопустима.

Същото се отнася и за глобализацията: икономиката процъфтява, когато капиталите се движат свободно и търговията се разраства, но икономиката не е крайният смисъл в живота на хората. Обществото като цяло трябва да я подчини на съвместно решени политически и обществени изисквания. Не става дума да се възпре глобализацията, а да се предвидят нежеланите последици от нея. От тази гледна точка можем да наблюдаваме известен паралелизъм между защитата на правата на човека и пазарната икономика: и двете са необходими, но същевременно и двете трябва да бъдат уравновесявани от други форми на намеса.

По принцип никое организирано общество не дава не­ограничена свобода на своите жители, тъй като е подвластно на съвкупност от закони. Най-близко до тази крайност би била държава, в която царува абсолютна анархия (впрочем тук думата „царува“ вече не е подходяща: именно нищо не царува при анархията!), но дали някога подобна държава е съществувала? Това може да настъпи в страна, опустошена от гражданска война и следователно от сриването на всички централни власти. Когато към края на своя живот Бенжамен Констан пише:

„Защитавах четиридесет години един и същи принцип – свобода във всичко: религия, философия, литература, индустрия, политика; а под свобода разбирам победата на индивидуалността.“

Неговата теоретична позиция се доближава до анархистичния идеал; но той не включва в това „всичко“ съдебната област или националната отбрана.

В другата крайност на този континуум се намират репресивните и силовите режими, както в областта на морала и поведенията, така и на икономическата дейност – авторитарни, дори тоталитарни режими. Ала както за свободата при анархистите, забраните не могат да бъдат пълни, в противен случай животът би спрял. Тук, както и при тях, става дума по-скоро за регулираща идея, отколкото за реалност.

Колкото до умерените режими, те разпределят свободите и ограниченията, което пък позволява да се определи кои клонят към левицата и кои към десницата. Първите всъщност дават максимална свобода на поведенията; на цензурата, на табутата, дори на морала не се гледа с добро око. За сметка на това икономическите свободи трябва да бъдат ограничавани чрез намеса на държавата. При вторите е тъкмо обратното: по природа консерватори в морален план, десните правителства предпочитат да дават пълна свобода на индивидуалните икономически дейности; неолибералната доктрина също ги насърчава. Левицата подкрепя свободното движение на хора; десницата – на капитали. Ала показателно е, че никоя от двете не се уповава едновременно и на двете, като че ли забраните за едното са необходими като компенсация за свободите на другото. Този диференциран подход създава трудности за тези, които го прилагат: невинаги е лесно да оправдаваш липсата на свобода в една област, след като я прокарваш в друга.

Опитът на комунистическите страни показа, че икономика, контролирана изцяло от държавата, води до застой и оскъдица. Скорошната банкова и финансова криза в западните страни илюстрира и друга истина: оставен сам на себе си, пазарът не води до общо благосъстояние. Не можем да разчитаме на него да регулира цените чрез свободната конкуренция: това означава да се пренебрегне различното естество на разменените блага – резултат от работа или от спекулации, както и разликите в интересите на хората – от най-рационалните до най-безумните.

Въпреки това държавата не трябва да заема мястото на икономическите субекти. Нейната намеса е другаде: тя ръководи практиката им чрез подходящо регламентиране и чрез преразпределяне осигурява хармонията в живота с другите. Тя може също да благоприятства дългосрочни проекти, които не носят незабавна печалба на частните лица, тъй като едва техните деца или внуци ще се възползват от плодовете – както при мерките за околната среда.

Комунистическата доктрина схваща човешкото съществуване като неизбежна и безмилостна класова борба, чиито резултат, вписан в законите на историята, трябва да бъде безкласово общество и реализация за всички. Неолибералната доктрина оспорва първото твърдение, като предпоставя хармония в интересите вместо конфликт, но пък одобрява второто, тъй като тя от своя страна разчита на естествените закони на пазара. Колективната воля, от една страна, волята на човека, от друга, спомагат за осъществяването на предвидените цели, без да им се противопоставя каквото и да било вътрешно ограничение.

Откажем ли се от тези провиденциалистки виждания за историята, можем да насърчим свободната воля, както е искал Пелагий, налагайки ограничение, както е правел Августин, без то да произтича от предопределеността на първородния грях, а от общия интерес, присъщ на обществото, в което живеем.

Крайно време е да изоставим стерилната алтернатива между всичко или нищо.

Париж, 2012


Откъс от книгата „Интимните неприятели на демокрацията“, издадена у нас от „Изток-Запад.“

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах