Гръцките съкровища в Британския музей: пладнешки грабеж или творчески акт?

От Британският музей обикновено си държат езика зад зъбите по темата за най-противоречивите си съкровища: скулптурите, извадени от Партенона в Атина от лорд Елгин в началото на XIX век, пише в статия за „Гардиън” арт критикът Джонатан Джоунс. Той добре знае това, а и е наскоро е участвал в публични дебати на тази тема в Лондонския университетския колеж – без някой от музея да го подкрепи.

Хартвиг ​​Фишер, директорът на Британския музей, току-що наруши политиката да пази мълчание и да се надява, че критиците ще го оставят на мира. Той даде непринудено интервю за гръцкия вестник „Ta Nea“, в което предложи интелектуален аргумент скулптурите да си останат там, където са. И използва опасна дума, която отприщи потоп от възмущение.

Вижте още: БРИТАНСКИЯТ МУЗЕЙ: ВЗИМАНЕТО НА МРАМОРИТЕ ОТ ПАРТЕНОНА Е „ТВОРЧЕСКИ АКТ“

Точният превод на казаното в интервюто, според Британския музей, гласи:

„Преместването на тези и други обекти от първоначалното им място в музей в друга част на света може да бъде креативно. Когато премествате културното наследство в музей, вие го изваждате от контекст – казва Фишер. – Но това изместване на артефакта също е креативен акт, защото всяка среща с него има творчески потенциал.“

Джонатан Джоунс признава, че това може да звучи провокативно. И се пита дали всъщност Фишър твърди, че когато Елгин е накарал работниците си да премахнат физически голяма част от скулптурите от храма, посветен на Атина Партенос (богинята дева), след като е сключил нечестна сделка с Османската империя, владееща по това време Гърция, и ги е изпратил в Лондон, този пладнешки грабеж е творчески акт?

Арт критикът предлага и други два въпроса: творчески акт ли е случаят от 1897-а, когато британски войници унищожават столицата Бенин, западна Африка, и отнасят големите медни плочи от кралския дворец, някои от които сега са в Британския музей? Или когато Хитлер планира нов музей, в който да се събере заграбеното изкуство от Европа?

Емоциите са лесни, а мисленето е трудно. Кампанията за връщане на взетото от Елгин в Гърция продължава вече 200 години, откакто лорд Байрон осъди Елгин в „Странстванията на Чайлд Харолд“. Днес този най-стар протест заради културни ценности мотивира още по-настоятелни заявки за връщане на много музейни съкровища като каменната фигура Рапа Нуи (от Великденския остров) в Британския музей, определена за жертва на имперска кражба. Има настроения в подкрепа на всички подобни реституционни претенции – безспорно Джереми Корбин би върнал скулптурите на Партенона – смята Джоунс – така че щом Фишер нарича музейните апроприации на изкуството на другите народи „творчески акт“, сега е моментът по него да бъде открит огън.

„И все пак, ако не виждате неговите основания, в крайна сметка вие казвате, че не трябва да има световни музеи и всяко произведение на изкуството трябва да остане на първоначалното си място, където е създадено, тъй като има смисъл само в оригиналния си контекст“, твърди Джоунс.

Вижте още: КОРБИН ЩЕ ВЪРНЕ СТАТУИТЕ ОТ ПАРТЕНОНА НА ГЪРЦИЯ. АКО СТАНЕ ПРЕМИЕР

Според критика, по пътя на тази логика не трябва да има международен обмен на образи и идеи. Всяко част от олтар в Националната галерия ще трябва да се върне в църквата, за която е създадена.

„Това е ужасяващ план за интелектуално свиване на нашия вид в безброй умствени брекзити“, пише критикът.

„Поставянето на тези скулптури в Британския музей е акт на благоговение“.

За Джоунс всеки, който настоява за връщането на скулптурите от Партенона и всяка друга подобна реституция трябва да е наясно, че когато атакуват мечтата на световния музей, атакуват наследството на Просвещението. Музеите ни позволяват да видим повече, те ни позволяват да изследваме връзките. В ислямската галерия на Британския музей можем да видим как ислямското изкуство се е възползвало от класическото наследство, на чийто връх стоят скулптурите от Партенона. Същото влияние може да се види и в ранното будистко изкуство. Само колекция като тази на Британския музей отваря „прозорци“ към това „по-широко виждане“.

Творчески акт? Всъщност да. Богатствата, обхватът и мащабите на музей като Британския разширяват хоризонтите ни. Джонатан Джоунс вижда две основни заблуди в претенциите за връщане съкровищата на Партенона. Едната е представата, че древна Гърция, цивилизация, процъфтяваща преди 2500 години, е някак си културно притежание на съвременна Гърция, че нейните постижения принадлежат на Гърция по някакъв тесен национален начин. Ако това беше вярно, никой извън Гърция не би трябвало да учи математика, философия или история, да ходи на театър или да прави научни експерименти – всички тези основни човешки занимания са измислени от древните гърци.

Другата грешка, която Джоунс сочи, е да се смята, че поставянето на тези скулптури в Британския музей изразява презрение към Гърция. Всъщност, това е бил акт на благоговение. Тези шедьоври са пристигнали в Лондон в разгара на неокласицизма, когато цивилизацията на древна Гърция е смятана за извор на цялата мъдрост, красота и истина, пише критикът и посочва едно просто доказателство, че поставянето на това изкуство в Британския музей е наистина креативно действие.

„Джон Кийтс, за разлика от аристократа лорд Байрон, не бил нито богат, нито достатъчно здрав, за да отплава за Гърция. Но когато видял фриз от Партенона в Лондон, той го вдъхновил да опише в своята „Ода за гръцката ваза“ трагичния образ на крава, поведена към кланицата:

„Какъв народ за жертвата свещена там пристига?
О, жрецо тайнствен — чий олтар, кой бог, кому е дан
юницата, що в небесата жален глас издига
и всеки хълбок е обкичен с хвойна и бръшлян?“

Ако да вдъхновиш един от най-великите поети, писали на английски език, не е креативно, то кое е? Гърция има Байрон на своя страна. Британският музей има Кийтс – да не говорим за Пърси Биш Шели, който през същите години пише „Озимандий“ за още едно чудо в колекцията.

„Фишер беше достатъчно смел да се изправи и да каже какво мисли. В този дебат той е либералът интернационалист. Страстните привърженици на претенциите на Гърция трябва да обяснят как техният аргумент се различава от всеки друг вид националистически популизъм“, завършва Джонатан Джоунс.

Бел. ред. – заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното е „Нека не губим нашите мрамори заради забележка на шефа на Британския музей“.