Григор Паликаров: Културата ни е в крак с времето, за разлика от финансите

Диригентът пред „Въпросите на Площада“

„Интелектуалците трябва да палят и разгарят искрата на духовността, иначе сме застрашени от повсеместно оскотяване“, казва Григор Паликаров. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония - Григор Паликаров: Културата ни е в крак с времето, за разлика от финансите

„Интелектуалците трябва да палят и разгарят искрата на духовността, иначе сме застрашени от повсеместно оскотяване“, казва Григор Паликаров. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

Той е диригент, за когото никой не би оспорил, че е „постигнал всичко по трудния, но честен начин“. Затова и новината, че Григор Паликаров е тазгодишният носител на наградата „Емил Чакъров“, бе приета единодушно с овации – и от публиката, и от колегите. А когато признанието идва с името на творец като Емил Чакъров, то има различна тежест. 

Григор Паликаров е музикант с изключително висок IQ – 168. Но това е просто цифра в сравнение с постиженията, които бележи от дете бъдещият маестро. Още като ученик за него спорят учителите по физкултура, математика и музика – защото откриват  у него качества за шампион, блестящ ум и въображение на творец. Той избира културата и завършва Музикалното училище в Пловдив със златен медал, а сетне и четири специалности в Музикалната академия – оперно-симфонично дирижиране при проф. Васил Казанджиев и проф. Иван Вульпе; композиция при проф. Димитър Тъпков; пиано – при проф. Красимир Тасков и хорово дирижиране при проф. Стоян Кралев. Специализира композиция при проф. Ерих Урбанер от Виенската Консерватория.

Още 22-годишен студент, Григор Паликаров дирижира „Риголето“ в оперните театри в Плевен и Стара Загора. Професионалната си кариера започва в Симфоничния оркестър на Ансамбъла на Българската Армия (1995 – 1997), а от 1997 до 1999 г. е и главен диригент на ансамбъла. Междувременно поема длъжността диригент и главен художествен ръководител на Младежка филхармония „Пионер“ (1998 – 2003). Дебютира в Софийската националната опера и балет през 1998 г., като дирижира гала концерт на Гена Димитрова по изрична нейна покана. От 2001 г. до април 2019-а е щатен диригент в Операта. От сезон 2005/2006 г. Григор Паликаров е и главен художествен ръководител и диригент на Симфонично-оперетно дружество „Маестро Георги Атанасов“ в Пазарджик. Доцент е по оперно-симфонично дирижиране в Националната музикална академия.

Тежка, но интересна програма предстои на маестрото тази есен. На 12 септември той ще дирижира концерта за 50-годишнината на Пазарджишкия симфоничен оркестър. На 1 октомври излиза на диригентския пулт за заключителния концерт на поредното издание на конкурса „7/8“ със Софийската филхармония. Дни по-късно – на 10 октомври, Паликаров ще гостува на симфоничния оркестър на Сан Ремо с произведения от Шуман и Брамс. А на 14 октомври ще дирижира оркестъра на Варненска опера на представлението „Джоконда“ в Софийската опера.

Америка за България

През ноември Григор Паликаров излиза на диригентския пулт на едно от най-интересните събития от програмата на „Пловдив – европейска столица на културата 2019“ – „Концерт на 8 рояла“, проект на проф. Томислав Байнов. Събитието ще се проведе в Пловдив (зала С.И.Л.А, 16 ноември), София (зала 1 на НДК, 18 ноември), Велико Търново (ДКС Васил Левски, 21 ноември) и Варна (ДКС Варна, 23 ноември).

Поканихме Григор Паликаров пред „Въпросите на Площада“.

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– Българското изкуство е със сигурност в крак с времето и българските творци се съизмерват с европейските и световните си колеги. Ако говорим в частност за музиката като едно от изкуствата, където се чувствам най-подготвен да коментирам, щастлив съм, че няма нужда да „наваксваме” в тази сфера, както в икономиката или финансите, например.

Киномания

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– Да, със сигурност, и то не малко. Да не забравяме, че българската държава се „връща” на картата на Европа едва преди 141 години. За този кратък период (до днес) се създават много произведения, с които българските творци и България като цяло може да се гордее. Ако говорим за музиката, един от първите примери, които идват в съзнанието, е „Българска Рапсодия „Вардар” от Панчо Владигеров.

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– Много е трудно да се определят точно трима най-влиятелни. Смятам, че във всяко от изкуствата имаме творци с огромно влияние. Ако говорим за музиката, бих посочил отново Панчо Владигеров, чиято 120-годишнина честваме през 2019-а – един композитор с влияние не само в национален, но и в европейски мащаб. До него бих поставил, да речем, имена като Владимир Димитров-Майстора и Иван Вазов. Но това далеч не изчерпва списъка.

– А кои са недооценените?

– Не са малко. Ще дам само един пример – смятаният за достатъчно оценен маестро Георги Атанасов. Той е известен най-вече със своята опера „Гергана” (с битово-народен сюжет и съответния музикален език). А всъщност последните му две опери – „Косара” и „Алцек”, са истински негови достижения и представляват гигантски скок в развитието му. Те (особено „Косара”) могат да се равняват с някои от най-добрите европейски образци от съответната епоха, а са смятани едва ли не за неуспешен музикален експеримент. Радвам се, че като диригент успях да осъществя техните концертни изпълнения през 2010-а и 2011 г. (след 75-годишно забвение) и дори разработих върху тях своята докторска дисертация, с което се надявам да съм допринесъл поне малко за тяхната реабилитация.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– Болезнен въпрос. За съжаление, личните ми наблюдения за повече от 25 години на професионалната сцена като диригент са ми показали, че да си част от нечие лоби помага много. Не винаги на точните хора, обаче, и не винаги на истински талантливите… Много имена, чието присъствие в културния живот на България е повече от осезаемо, всъщност са, меко казано, компромисни. Но тук идва другият тежък въпрос за критериите в изкуството, тяхното прилагане и техните носители… За да не продължавам нататък, с чиста съвест мога да кажа, че аз никога не съм бил част от такова лоби и съм постигнал всичко по трудния, но честен начин – независимо дали е много или малко.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– Гостуванията на Елина Гаранча и Кшищоф Пендерецки през следващия сезон в София, както и концертът на 8 рояла с ансамбъла на проф. Томислав Байнов и с моето скромно участие, който ще се състои в Пловдив, София, Велико Търново и Варна и ще бъде част от закриващите събития на „Пловдив – Културна столица на Европа 2019”.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– В България често ставаме свидетели на определения от ранга „изключително”, „неповторимо”, „световно” и какво ли още не, а често събитията зад гръмките определения не са точно такива. Разбира се, има и много стойностни събития, които не остават незабелязани за истинските ценители на изкуството на културата, но не бих искал да определям само едно събитие като най-значимо.

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– Бих посочил „Хермес”, „Колибри” и „Жанет 45”.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– Днешният интелектуалец е и трябва да бъде будител. В световен мащаб ставаме свидетели на превръщането на човечеството в огромна тълпа консуматори, които бавно (вече и не толкова бавно) и безвъзвратно унищожават единствения хабитат, който имат. Все по-рядко гледаме нагоре и летим в Космоса, а мечтите ни се свеждат до придобиването на последния модел смартфон. Ето защо интелектуалците трябва да палят и разгарят искрата на духовността, иначе сме застрашени от повсеместно оскотяване. Хубаво е поне, че някъде във Вселената все още се рее златна плоча с Деветата симфония на Бетовен и с песента „Излел е Делю хайдутин”. Така има шанс други интелигентни същества някога и някъде да узнаят за поне част от върховните постижения на таланта и духовността на нашата раса…

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– Трудно е да се определят класиците в настоящето, в сегашно време, както се казва. Всъщност, може би никоя епоха не е осъзнала и откроила своите класици в съответния исторически момент. Винаги времето е било своеобразнен „лакмус”, който да открои тези ярки личности. Сигурен съм, че таланти и ярки творби се раждат и сега и със сигурност се създават образци, които ще бъдат определени като класика за нашето време, но това ще е задача за следващите поколения.

– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– Трябва да има специална държавна политика по отношение на българското образование и култура. Винаги в подобни ситуации припомням случая с Уинстън Чърчил, от когото правителството поискало в навечерието на Втората световна война да увеличи бюджета за отбрана. Той попитал откъде да спестят и вземат парите. Отговорили му: от културата и образованието, а той отвърнал: „Господа, тогава какво всъщност ще отбраняваме?“. Докато нашите политици не се научат да разсъждават така, не ни чака нищо добро.

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– Въпросът за критериите в изкуството е болезнено остър в днешно време. Свидетели сме на почти пълната им липса, както и на липсата на авторитетите, които да ги отстояват. Няма реална оценка нито на творците, нито на творбите или художествените изяви. Масовата публика трябва наново да се възпита да отличава стойностното от нестойностното и едва тогава можем да започнем да мислим за нещо повече.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– Не мисля, че има подобна битка в настоящето.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Няма как да обобщя отговора на подобен въпрос. Мисля, че всеки човек на изкуството трябва да отговори сам за себе си.

– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?

– Не мисля, че има пренебрегвана тема. Всеки творец се вълнува от различни теми и това е напълно естествено.

– Избягват ли да коментират явления и пороци в политиката?

– Злободневността е част от изкуството и не толкова в музиката, колкото, да речем, в графичните изкуства, често виждам да се изобличават подобни политически пороци.

– Съществува ли травма в българската култура?

– Травма е много тежка дума. Съществуват, разбира се, проблеми, но пък винаги трудностите и препятствията са ставали причина за създаване на наистина стойностни образци на изкуството и културата.

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Защото държавата и държавниците не си правят труда да инвестират в духовността и в бъдещето на България. Не им е необходимо. Разбира се, че неук и бездуховен народ се управлява по-лесно, но такова ли трябва да е бъдещето на една нация с толкова древна и богата история??

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“.

– Мисля, че поетът го е казал най-добре и няма защо да се променя:

„Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша“.

Дори да звучи крайно и нелицеприятно, стихотворението според мен точно описва част от нашия манталитет. И днес продължаваме „злобно да се ядем” и да не сме единни във важните каузи. Ето защо може би е полезно по-често да се препрочитат въпросните стихове на Славейков…

ДС