Българските телевизии все повече се отдават на комерса и чалгата – се тюхкахме цяла година, – творците получават екранно време в най-големите медии основно с личния си живот. Сделката с културата бе: внимание срещу малко позор в БИГ Брадър. Някои се спазариха и за друго: да водят бинго и лотария, и уж щели да вкарат мераклиите за евтина печалба в театралните зали. Едните претърпяха загуби, а вторите трябваше да признаят, че ползата е единствено финансова и то лично за тях. Култура тука всяка забравете!
Усилието на големите телевизии да уловят зрителите на всяка цена доведе до масова съпротива. Вместо да вегетираме, наблюдавайки Брадъри, Фермери и Х фактори, мнозина реагираха с червеното копче на дистанционното. Така вечерите без телевизия отвориха време за книги, за театри, за филми, за концерти… и за шумни вечери с приятели след това. 26 години напразно чакахме някое правителство да се сети за хората на духа и да констатира, че изкуството е мощен фактор за възпитание, за духовно и нравствено извисяване на хората, че ги прави по-благородни и добри. И вместо грижа от политиците, творците я получиха от… БИГ Брадър. Риалити шоутата се оказаха по-ефективни от държавна политика – като отвратиха зрителите. Отливът от телевизионния екран предизвика неочакван прилив другаде – на Панаира на книгата издателствата отбелязаха феноменален скок в продажбите.
И така: добре дошли обратно в културата!
Обзети от дълбока признателност към телевизията и всичките й дефекти, ще ви разкажем за най-вълнуващите моменти в културата през 2015 г., като ги обобщим чрез два легендарни сериала. Единият е сред малкото причини да притежаваме въобще телевизор – „Игра на тронове“, а другият просто разполага с подходящо за нашия случай заглавие, пък и се се носят слухове, че още го дават – „Дързост и красота“.
Игра на тронове
Културата през 2015-а създаваше събития донякъде обезглавена, след като управленските проблеми се настаниха трайно в държавните арт институти. След пенсионирането на Павел Васев Народният театър тръгна на автопилот и тъкмо там – в гнездото на бунта срещу властта – самият главатар на артистите в опозиция, Александър Морфов, реши да се върне начело на трупата. При това продължи в движение да ругае правителството:
„Аз продължавам да държа на своите позиции, продължавам да мисля, че това правителство е абсолютно вредно, че Бойко Борисов е абсолютно вреден, той не е управляващ и не би трябвало да бъде управляващ, абсолютно съм против това Министерство на културата и всичко останало. Продължавам да бъда против и никога няма да бъде инакъв. Просто единствената ми задача и цел беше да направя прехода малко по-безболезнен“.
Месеци по-късно режисьорът напусна длъжността и сега Народният театър отново препуска без глава в изкуството. Конкурс за директор има, но както изглежда – скоро пак ще има.
Софийската филхармония се ръководи на принцип, който става все по-разпространен в българската култура – с временно управляващ. След известни трусове и скандали, които на моменти се носеха като сапунени сериали, в крайна сметка и за това лелеяно кресло бе обявен конкурс – но чудно защо все още се бави резултатът?! Най-вероятно защото и тук скоро няма да има развръзка. Кандидатите не са на нивото на поста.
Положението е „временно“ и в още един национален институт – Музикалния театър. Там директорът Марио Николов бе уволнен – в Оперетата твърдят, че отстраняването на тенора от управлението е било заради нескриваната от него неприязън към политиката на Министерството на културата. И сега съставът незнайно докога ще бъде в състояние на усмиряване.
Павел Васев напусна „трона“ в Народния и седна временно на горещия директорски стол в българското кино – в Националния филмов център. Не след дълго изневиделица се наложи да замине за Москва, за да управлява българския ни културен център. Защото Васев се опита да вкара ред в раздаването на субсидии за кино, а и реши да върне обратно в държавата парите за някои незаснети филми. Например на Димитър Митовски и Димитър Гочев. Двамата продуценти са в затруднение да платят някои хонорари за отдавна излъчени и забравени вече от публиката сериали – „Революция Z“ и „Фамилията“. А сега Васев поиска от тях да върнат още и около 900 хил. лв. за общо 4 филма – „Люси“, „Червено злато“, „Салтомортале“ и „Бодливото свинче“ – заради неизрядни документи. В отговор продуцентите го дадоха под съд. Малко преди да замине за Москва, Павел Васев призна нещо за българските кинаджии, което подозирахме, но публично не бе изричано – че от всеки нов филм, създаден с подкрепата на Националния филмов център, може да се откраднат безпрепятствено по 500 хиляди лева. Не само може, а и мнозина го правят.
Игра на тронове наблюдавахме и около откриването на т.нар. Български Лувър, наречен Национална галерия Квадрат 500. Проблемът там носеше името Светлин Русев, тъй като академикът – фактор в българското изкуство в тоталитарните времена – стана куратор на най-големия ни музей и след промените. В залите му много творци и специалисти не виждат прочит на арт историята ни от Светлин Русев, а визуализация на създаваната от него история. А ролята му на куратор в този музей е неговата един вид реабилитация в днешно време. Дори да се абстрахираме от присъствието му в историята на българското изкуство, според критици Квадратът продължава да е неприемлив, защото манипулира – например с твърдението, че представя българското изкуство в контекста на европейското – защо тогава в сбирката е наредено индийско и африканско изкуство…?
Проблем бе и представянето на тракийските ни съкровища в истинския Лувър – в Париж. Но не заради слабости в експозицията, а заради „висотата“ на делегацията ни. Драмата започна с признанието във Фейсбук на един хорист от „Йоан Кукузел Ангелогласния“ – част от съпътстващата програма към изложбата – че той и останалите в състава ще пеят във френската столица без хонорар, платени само с командировъчни от 30 евро на ден. Последваха обяснения в медиите, които се задълбочиха от опита на министъра на културата да „оправи работата“ с интервюта по телевизията:
„Ами кукузелите. Те не са ми държавни, кукузелите, ако един хорист е сърдит на нещо, той си има ръководител. Нито го знам, нито го познавам. Кукузелите пяха, ами значи той не е кукузел. Те ми вдигнаха 1200 човека на крака.“
След това предложи от екрана да плати на хориста, за да спре да говори и пее…
Игра на тронове разлюля и музикалния бизнес. Присъствието на Саня Армутлиева на всички фронтове така нагнети гилдията, че срещу този Голиат излезе един Давид от джаза. Певицата Рут Колева реши да обясни на всеослушание, че Армутлиева е октопод на българската музикална сцена. И отново чухме поредица от обяснения, заплахи, че Саня ще бъде детронирана от тук и там – а в крайна сметка Армутлиева отново е звезда навсякъде – и в „Профон“, които затриха 10 млн. лв. в КТБ, и в риалити шоутата.
Най-добра бе играта на тронове все пак не в задкулисието, а под светлините на прожекторите. Захари Бахаров достави огромно удоволствие на зрителите на сериала с участие в ключовия за петия сезон епизод. Като всеки българин в чужда филмова продукция, нашият бе убит за нула време, но пък показа фантастична форма. За щастие, лотарията, която води на екрана, не е изчерпала у него актьорските амбиции – а сме виждали немалко театрали, чийто талант е бил пресушен от добре платената халтура в телевизията.
Дързост и красота
Борбата в културата през 2015-а не беше само за властта, видяхме също някои величави и нищожни битки за естетиката. Филмът „Дякон Левски“ бе замислен да навее скръб и жалост в българската душа, но в крайна сметка някои директно обвиниха режисьора-актьор Максим Генчев, че крие творческата си немощ зад гърба на Левски – добре познат ни от политическата сцена номер. Генчев е обрисувал Апостола като супермен с джедайски път – а това, гарнирано с някоя и друга една псувня, силно възмути наследниците на Дякона. Реакциите на режисьора будеха голям смях до момента, когато му хрумна да обясни от екрана, че псувнята на Левски не е разрушителна, а оплодителна.
С гняв и присмех бе посрещнат и паметникът на цар Самуил в центъра на София. Защото светещите му очи – дързък опит на скулптора Александър Хайтов за метафора на една от големите травми в българската история – греят като фарове нощем. Ефектът все още привлича много публика като в лунапарк, а и се прочухме по света – погледът на Самуил го нареди в класация с най-безумните статуи.
Чисто новите старини на Ларгото са друга дързост, посегателство срещу българската култура, борбата срещу която засега претърпява пълен провал. Фирми, които доскоро се занимаваха със строителство, сега са хвърлили око на европейските пари за реставрация и консервация и очевидно няма да се откажат, докато не съсипят културно-историческото ни наследство. А в Министерството на културата очевидно нямат сили да пресекат тези бизнес интереси – вместо това се опитаха да позамажат проблема с твърдението, че не е излишна и малко бутафория. Затова тухлите започнаха да растат като злокачествени клетки над руините – колкото по-високи стават, толкова повече останките от миналото ни потъват в земята…, както някои от нас потъват от срам от тази язва в центъра на София.
Бутафорията пъпли вече и в първата ни българска столица – Плиска. Директорът на НИМ Божидар Димитров се е заел да я прави първостепенен туристически обект и е решен да вдигне Голямата Базилика до керемиди. За оправдание на средствата, историкът откри „чудотворен извор“ край бъдещите си творения и дори прилъга министър-председателя заедно с някои министри да го поръси за здраве със „светената“ вода, а тя се оказа пълна с фекалии… Това обаче не го спря, напротив – отвърна с огън, жупел, камъни и тухли по своите критици.
Камъни имаше и в някои литературни „паркове“. Овациите по света за „Физика на тъгата“ бяха помрачени от балканското ни съмнение във всичко, създадено от наши сънародници. Но все пак Георги Господинов е почувствал тласък от думите, казано по негов адрес от най-високо място. Най-вдъхновен бе философът Жан-Люк Нанси, който заяви в „Либерасион“: „Човече, как буди този свеж полъх!“
„Най-удивителното е, че четем книга, написана днес, предназначена и за настоящето, и за бъдещето, и която не иска нищо да ни съобщи, нищо да ни разкрие – тя само говори, просто ни говори, без да се сковава в „автофикция“, нито пък в „документалното“, още по-малко в някоя от днешните пози – присмехулно-ехидна или вятърничаво-повърхностна“, написа още Нанси.
Ехидно-присмехулен тон се носеше цяла година около немалко от най-вълнуващите събития в българската култура. Но колкото дръзко и злъчно да бяха изричани някои коментари – те бяха заглушавани от бурни и справедливи овации.
Финалът е за нашия Топ 3 с най-силните мигове, които преживяхме в културата през отиващата си година.
Топ 3 в културата на 2015 г.
1. Кристо
2. Соня Йончева
3. НДК
Завръщането на Кристо в България – макар и само духом, с изложба, която представя цялостно пътя му в изкуството през годините – е най-важното събитие през 2015 г. Защото показа докъде може да стигне един българин като творец и мислител извън рамките на тоталитарния затвор по онова време, извън пределите на малката ни балканска държава и извън понятието „родина“. А за онези, които не разбират визуалния му език, Кристо го каза и с думи:
„Напуснах страната на 21 години, за да бъда истински артист, да правя това, което обичам, и да не отговарям на въпроси от рода на „това защо е тук, а не там“… Едно от удоволствията на това да си артист е да правиш онова, което искаш. Всички наши творби, мои и на Жан-Клод, са напълно безполезни, абсолютно безсмислени, никому ненужни. Светът може да живее и без „Завесата в долината“ или без „Бягащата ограда“. Ние не правим нищо добро или лошо, всички тези морални дискусии са напълно излишни. Работата на артиста представлява абсолютна свобода и е крайно далеч от политиката, морала и прочие.“
Музиката е най-абстрактният език, на който общуваме помежду си. А Соня Йончева тази година общуваше със света от най-високата сцена – на „Метрополитън опера“ в Ню Йорк. И тъкмо бе стъпила на това било в културата, тя дойде, за да я чуем и у нас. Концертът ѝ в зала „България“ бе за малко над 1000 зрители, но чутото надмина пределите на всичко очаквано.
Неочакван бе успехът на още българин през 2015-а – не на самата арт сцена, а зад нея. НДК – разпродаван на парче през годините, отново стана територия на културата.
Мирослав Боршош – шлифовал опит с малка продуцентска къща, получи шанс да управлява най-голямата институция в българската култура. И го прави така, сякаш ръководи паралелно министерство на културата – той създаде нов театър – „Азарян“, литературен клуб – „Перото“, продуцира представления и предостави зала 1 за естетически експерименти. Как да не го аплодираме?
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение