Гробище за партийни любимци

По-младите може би не помнят, но българските комунисти влязоха за първи път в църква и се научиха да се кръстят на 11 ноември 1989 г. До 10 ноември те се представяха за войнстващи атеисти и борци с религиозните заблуди, не само в живота, но и в смъртта. На погребенията им, вместо свещеници, ги оплакваха партийни секретари, а над гробовете им, вместо кръстове, стърчаха пирамидки с петолъчки. Най-голямата петолъчка – тази, която хеликоптер отнесе от Партийния дом, сега стърчи над гробището за някогашните партийни любимци, наречено Музей на социалистическото изкуство. Паметник до паметника – от мрачен по-мрачен – точно като гробище. Само дето никой не оставя цветя.

Допреди изграждането на новите зидове на Ларгото, които сега се представят за антични руини, едва ли в София имаше културен обект, за който да са изговорени толкова лъжи. Първо „социалистическо изкуство“, както и капиталистическо, няма никъде по света. Съставена по неясен принцип, колекцията предизвика скандали още със самото си откриване. Дори по-рано, когато броени дни преди откриването внезапно името на проекта бе променено от „Музей на тоталитарното изкуство“ в „Музей на социалистическото изкуство“ – без обяснения. После роднините на някои починали автори обявиха, че не желаят близките им да бъдат представяни за производители на „социалистическо изкуство“. При положение, че други автори – и най-вече тези, от които по принцип зависи какво ще има една колекция, ги няма там.

Невярната информация започна още от табелата на входа. Някои от произведенията, попаднали там неясно защо, вече ги няма – едни бяха преместени в новия национален музей „Квадрат 500“ (например творбите на Фунев), други се върнаха там, откъдето бяха докарани (например фигурата на Вапцаров отново е в градинката зад Двореца). Къде са трети – няма кой да каже (например прекрасните работи на Жендов).

Над половината от 70-те експоната в скулптурния парк с територия от 7 500 кв. м. е ясно защо са там – това са статуи на Ленин, Сталин, Георги Димитров, Тодор Живков и други по-дребни комунистически фунционери. Има също няколко партизани, малко ятаци и работници. Има дори хора, уредили се с връзки, по роднинска линия – Тодор Живков е представен с цялото си семейство, без лошото момче. Останалите творби нямат нищо общо с откровената (в повечето случаи) пропаганда. Не е като да са само произведения, създадени между 1944 и 1989-а – има и по-ранни. Не е и като да са само работи на автори със социалистически убеждения. Тогава защо доста от най-известните ни художници необяснимо отсъстват, докато други не желаят да са там? Няма обяснение. Но няма и извинение картина на Цанко Лавренов от 1932 г. да е в една колекция със статуетка на Сталин от неизвестен автор.

На откриването преди близо пет години тогавашният министър на културата (който е и сегашен) беше убеден, че музеят ще гъмжи от посетители, особено чужденци. Отчасти се оказа прав, тук българи почти не стъпват. Но да се каже, че „гъмжи“, ще бъде доста пресилено. Прекарах там два следобеда (сряда и петък) и както се вижда от снимките, нямаше гъмжило. В сряда влязоха сама  двама души – вярно чужденци, но в петък – нито един. От музейните работници разбрах, че в събота и неделя било по-оживено. Дано.

Невярната информация започва още от табелата на входа. Три от споменатите в първите редове произведения вече не са тук – въпреки, че са показани на снимки, включително и емблемата на музея – „Трета класа“ на Иван Фунев, която стоеше точно до заглавието „Музей на социалистическото изкуство“. Сега там е само ръждясващата метална рамка на барелефа.

В момента в закритата изложбена площ от 550 кв. м. от 60 произведения на живописта при откриването, са останали по-малко от половината. Празните бели стени, празните зали и празният двор, магазинче и кинозаличка казват всичко, което ни трябва да знаем за този музей. Строителите на социализма не са тук, те са навън и строят капитализма.

Звездата от Партийния дом изглежда доста по-малка.

Най-голяма глава в музея е на Ленин – човекът, измислил Октомврийската революция, НЕП и Гулаг.

„Един от първите“, Валентин Старчев

Портрет на Людмила Живкова от Величко Минеков – откъдето и да я погледнете, зад нея наднича я Ленин, я Сталин, я Георги Димитров.

„И ты через сердце мое говориш“, Николай Шмиргела

Георги Димитров с опасен вид

„Ятаци“, Георги Апостолов

Този Ленин от 1971 г. на Лев Кербел стоеше на площад „Света Неделя“ върху висок постамент, който тук липсва и вождът на революцията изглежда паднал на на колене.

„Ленин“ на Кербел фронтално

„Труд – свобода“, Марко Марков – многозначителен жест с ръце

„Република“, Любомир Далчев

„Жалба“, Николай Шмиргела