Груби пропуски за една желязна лъжа

„Ето, друсвам ви една.“
Славомир Мрожек

Старият американски левичар се среща с вече не толкова новия руски президент и взима от него няколко интервюта. Анотацията на четвърта корица информира, че това става по време на работата на Стоун над филм за политическия беглец Едуард Сноудън. Просто така, изведнъж ли се появява идеята за разговори с Путин? И лесно ли е да се уредят такива срещи? Анотацията не дава отговор, а предговор в книгата липсва. Един от най-влиятелните хора на света просто необяснимо се оказва съгласен да отдели от ценното си време не за едно, а за серия от интервюта? Читателят трябва да е много наивен, за да го вярва. Путин има нужда от реклама. Той най-вероятно иска тези разговори да бъдат осъществени и записани, за да освежи образа си пред външна публика. Руската реторика за вътрешна употреба е много по-различна от тази за пред чужденци. И книгата на Оливър Стоун е ценна именно защото показва тази фрапираща разлика.

Докато пред собствената си национална аудитория руският президент звучи като горд, но оскърбен водач на онеправдана свръхсила, която всеки момент може да се разправи с неблагодарни длъжници, то в „Интервюта с Путин“ чуваме съвсем различен глас: тук обитателят на Кремъл е спокоен и самоуверен, дори благ. Понякога си разменят ролите с интервюиращия Стоун: „въпросите“ са дълги и обстоятелствени, а „отговорите“ – кратки, почти сентенции. От време на време Путин сякаш охлажда ентусиазма на госта си. Стига се до забавното положение руският държавен глава да обяснява, дори да аргументира пред режисьора детайли от американската външна политика, към които Стоун се отнася нападателно. В такива моменти има точно толкова изискана ирония, колкото и недотам убедителните опити на Ричард ІІІ да откаже короната. Стоун сe ядосва, той се пали, вълнува сe, критикува намесата на страната си по света…, а Путин изразява меко, но информирано несъгласие, той разбира реалностите. Понякога и той все пак си позволява лека криична нотка към американските партньори и приятели на Русия. Особено интересен, може би знаменателен е изразът:

„Знаете ли, смятам, че е погрешно и несправедливо да налагаш на други хора и народи собствените си стандарти и модели. Особено когато става дума за демокрацията. Тя не може да бъде внесена отвън, а само родена от самото общество. То трябва да бъде подкрепяно по този път, но да бъде заставяно със сила отвън е безсмислено, контрапродуктивно и може да нанесе само вреда. А използването на армия, влючително и на сухопътни войски, е понякога наложително…“.

Това са думи на президента от книгата, а подчертаването е мое. Звучи точно като Франк Ъндърууд, нали? Не се налага по-обстоен коментар върху непреднамерения хумор на тази красноречива фраза.

Ако четем Платон, на пръв поглед прави впечатление, че неговият мъдрец Сократ не предлага готови, завършени тези, а е диалогичен, той разговаря като равен с множество събеседници. На втори план обаче събеседниците са с чисто декоративна роля, те най-често пускат просто възклицания и изрази на съгласие. Реторическите въпроси на Сократ не изискват друг отговор освен краткото „Ама разбира се!“. Същото е и с внимателно поставените интервюта между кинорежисьора и Великия режисьор. Ролите на питащия и отговарящия се разменят. Критични въпроси в стила на Ориана Фалачи липсват. Стоун е спаринг-партньор на опитен джудист. От тези интервюта например отсъства името на Кадиров.

Оливър Стоун определено не се държи като (убитата) Анна Политковская, нито дори като меко и учтиво критичния Юрий Шевчук. Тук той не е нито журналист, нито дори водещ на разговора; той е поклонник. Дошъл е да почерпи мъдрост, а не да поставя под съмнение действията на своя високопоставен домакин. Тази съвсем осезаемо подготвена атмосфера на разговорите позволява на Путин често да звучи като дълбок теоретик, като държавник с философската нагласа на съвременен Конфуций. Подобен стил на интервю не може да си позволи нито един държавен глава или правителстен шеф в западния свят. Любопитно е обаче, че това е типичната стратегия на диалога, поддържана например от Ердоган и Борисов. Комбинацията от интимност, дори разбирателство между интервюиран и интервюиращ, уравновесявана от постоянното съзнание за пълно превъзходство на политика над журалиста, е типична за опрделен тип поведение в т.нар. „направлявани демокрации“.

Българската версия на неслучайното в случая издателство „Милениум“ не предлага информация за американското издание на книгата. Сайтът „Амазон“ показва, че оригиналът на интервютата е излязъл в Ню Йорк през юни тази година в „Hot Books”, дъщерна фирма на издателство „Skyhorse”. Струва си да се отбележи, че двете американски компании са специализирани в публикуване на книги с конспиративни теории. Всеки може сам да си направи справката, но терминът „хибридна война“ сам изплува в съзнанието.

Българското издание си е спестило предговора от Робърт Шиър. Това е жалко, но разбираемо: издателите зад „Милениум“ се намират по-скоро в „алтернативно дясната“ страна на широкия спектър Путинови приятели по света, докато г-н Шиър е редовен автор на „Хъфингтън Поуст“, тоест е от крайно либералната част на същия клуб. Двете групи еднакво се възхищават от руския президент, но поне публично не са в добри отношения помежду си.

За съжаление, преводът на Татяна Чипева, редактиран от Милена Трандева, предлага грешка още в информацията за американското издание: според издателското каре оригиналното заглавие на „Интервюта с Путин“ е „Interviews with Putin”, докато „Амазон“ дава малко по-различната версия – „The Putin Interviews”. Това, както и пропускането на предговора, правят тукашната версия на книгата несъвършена илюстрация на това, което всъщност тя трябва да представлява.

Най-грубият пропуск в българското издание обаче е друг. Информацията за „The Putin Interviews” в „Амазон“ показва съдържанието на американската версия и там интервютата са дванайсет. В българското издание разговорите са само еднайсет – пропусната е едната самостоятелна част от срещата между Путин и Стоун, проведена на 4 юли 2015 г. Това можеше да е технически пропуск само в съдържанието или въпрос на преразпределение на материала, решено от българския редактор, но прави впечатление, че останалите интервюта от едни и същи дати, разделени на по две части в американското издание, запазват същото разделение и в съдържанието на български език. Бързият български превод просто изпуска един от диалозите.

Приятелите на Путин в България имат основание да са недоволни от работата на българския екип, работил над книгата.

Вижте още: ПУТИН ПРЕД СТОУН: ДИКТАТОР ПРЕЛЪСТЯВА НЕВЕЖА