Хайка за Стефан Цанев

През последните години, месеци и дни въпросите, които разделят все по-остро българското общество на 2 (3 или 4) непримирими части, стават все повече. От дълбоко лични, които принципно не би трябвало да интересуват никого, освен преките участници (като кърменето в моловете), през отдавна решени от науката загадки от типа „Робство или владичество“ и „За и против ваксините“, до неразрешимите обществено (гео)полически противопоставяния – леви срещу десни, консерватори срещу либерали и Европа срещу Азия. Никой не чува аргументите в подкрепа на конкретната теза, дори когато се прилагат сериозни доказателства. Една от от последните разделителни линии в началото на тази година минава през публично оповестения отказ на поета, писател и драматург Стефан Цанев от наградата „Златен век“, чието предстоящо връчване бе обявено в сайта на Министерството на културата. 

Цанев аргументира отказа си с това, че отличието е удостоен и Димитър Иванов, „един от висшите началници на Държавна сигурност – най-зловещата репресивна институция на бившия тоталитарен режим. Държавна сигурност носи вината за хиляди погубени съдби, много от тези жертви бяха хора на изкуството“. В откритото си писмо до министъра на културата Вежди Рашидов писателят обясни, че за него този акт означава официално оневиняване на тази репресивна институция и е подигравка с паметта и страданията на нейните жертви.

„Съжалявам, но да приема тази награда би значело, че съм съгласен с този Ваш акт“, завършва писмото си Цанев.

И както можеше да се очаква, ловният сезон срещу поета бе открит тутакси: със залпов огън от ченгета. Към тях, за съжаление, по други, техни си съображения, се включиха и колеги на Цанев, които изобщо не могат да бъдат обвинени в топли чувства към ДС. Това не се случва рядко – почти всеки писател с много читатели и чужди награди пада жертва на приятелски, по-точно на „колегиален огън“.

Показателно е, че когато потърсихме мнения за постъпката на Цанев, (с няколко изключения) получихме или коментари за характера на писателя, или припомняне на негови стихове от 60-те и 70-те години. С аргументи ad hominem, които вместо да обсъждат извършеното, осъждат извършителя. С реплики: „Той ли, бе, аз го знам. И сестра му познавам…“. Така у нас приключва всеки опит за смислен дебат. Поводът за постъпката на Цанев остана далеч назад, изтикан с примери от ранното му творчество (единият манипулиран). А решението на министъра да даде награда за култура на човек, вредил на културата, бе забравено.

Голяма част от колегите на  Стефан Цанев, които помолихме за кратък коментар, отказаха – повечето с уточнението, че в конкретния случай стоят зад Цанев, но… За съжаление до нас не достигна никакво мнение от няколкото писателски сдружения – за които напоследък се чува главно, ако се скарат или ако имат да делят някакви имоти.

А ето какво се случва в любимите ни Русия и Америка: носителката на Нобелова награда Светлана Алексиевиеч, Борис Акунин и още неколцина известни руски писатели напуснаха руския ПЕН-клуб в знак на несъгласие с изключването на журналист за критики към властта; милиони излязоха по улиците на Америка в Марша на жените – сред тях и десетки прочути артисти, за да защитят публично позицията си срещу властта. А у нас се появиха обвинения, че Цанев си правел самореклама. Жалко, че толкова малко български автори днес се сещат да се „рекламират“ по този начин.

Впрочем – още не е късно и за останалите носители на „Златен век“, несъгласни да стоят редом до Димитър Иванов, да го заявят на глас. Освен ако (както предложи Кирил Кадийски) Димитър Иванов реши да свърши нещо наистина добро за българската култура, като върне отличието.