Хайку в летните вечери

Джобната книга с две версии на красива твърда корица съдържа вече познати стихотворения: съставителите Людмила Холодович и Александър Киров предлагат изящно ново преиздание на класически японски хайку от ХVІІ-ХХ в., появявали се на български език още от антологията „Пълнолуние” (1985). Всъщност томчето до голяма степен повтаря съдържанието на „Хайку” (изд. „Еквус Арт”, 1996) и книжката със същото общо заглавие (изд. „Лодос”, 2001). Преводите обаче понякога са леко изменени, така че оставят впечатлението или за продължаващ процес на преосмисляне и нюансиране на възможните български версии, или просто за разумна пазарна политика. Старите антологии практически са неоткриваеми, така че „500 хайку” идват съвсем навреме.

Книжката отново следва съвсем адекватния за предаването на японското изкуство подход – разделена е на сезонни дялове (а съобразяването със сезона е една от основите на японската естетика). Ако читателят е склонен на търпение, може да я чете много бавно: едва по няколко от късите стихотворения на ден, при това – съобразно годишното време. Летните хайку могат или да създадат илюзия за прохлада, или обратно – да засилят усещането на жегата – всъщност от нас зависи точно кои стихове ще изберем за прочит. Например:

Приятно е
да преминавам рекичката
със сандали в ръка.
(Йоса Бусон, 1715-1783)

Всичко е тук: и спомените за детството на село през август, и усещането за хлад, и по-дълбокото чувство за тишина, което някак винаги е част от четенето на тези лаконични тристишия. По-начетен любител навярно ще знае и историята на стихотворението, тоест алюзиите, които Бусон е скрил в късия текст. Защото класическите хайку обикновено имат два пласта – и непосредствената нахвърляна картина, но и подтекст. Всеки може да вземе това, което предпочита. Защо не и двете?

Интересна изненада в края на „500 хайку” са десетте стихотворения на Масаока Шики (1867-1902), посветени на морската битка при река Ялу от 1893 г. Уточняването на повода за написването им обогатява възприятието и позволява самата природна картина да се оцени по-различно, сякаш в контраст със събитието. Този двойствен смисъл, съпоставящ вечното повторение на сезоните и конкретен есенен ден с неговите радости и скърби или пък спомена – на мига, е една от най-изисканите особености на хайку.

Изданието следва правописната норма, наложена впоследните десетина години чрез усилията на българския японист Братислав Иванов (също преводач на класически хайку и съставител на четири сезонни антологии, както и на сборник със стихотворения на големия поет Мацуо Башо, 1644-1694). Това означава, че името на Башо вече е изписано като „Башьо”, а има и други особености на предаването с кирилица на част от имената и на думи за специфично японски реалии. За повечето читатели това няма да има особено значение, но представлява известно отклонение от добилите гражданственост форми, наложени чрез преводи от 80-те и 90-те години. Вероятно това се дължи и на факта, че „Изток-Запад” обикновено работи с г-н Иванов, който последователно въвежда своите идеи за предаване на японските имена и термини на български език.

Друго, малко по-старо издание на класически японски хайку у нас, е томчето „Избрани хайку”, отново от Мацуо Башо, в превод на Красимир Илиев (изд. „Сонм”, 2013). Книгата е под редакцията на Дарин Тенев и е посветена на покойния синолог Крум Ацев. Освен че изданието е красиво подвързано като тетрадка с ръкописи, то кореспондира с наскоро публикуваната посмъртна стихосбирка на Ацев „Това-онова” и с преиздадената антология на азиатска поезия „Бели облаци”, пак в негово съставителство (и оформена по подобен начин). Тук отново има и познати тристишия, тоест вече можем да сравняваме по пет-шест български версии на едно и също хайку в различни преводи.

Рецепцията на класическата японска поезия в България вече е доста богата, а и издания като „500 хайку” и „Избрани хайку” са много подходящи за подарък. Красивата книга винаги създава добра нагласа за четене на текстовете, а и в случая естетическото възприемане на самия носител на стихотворенията е част от преживяването им. Дългите летни вечери позволяват тъкмо това преживяване.