„Хъшове“ на Морфов е емблема на прехода

Какво постигнахме след 1989-а, се питаме често, когато наближи датата 10 ноември. Излязохме ли от илюзията Социализъм, или продължаваме да си го носим като скъп спомен; има ли демокрация, или е само имитация; трябва ли ни демокрация, или не сме готови за нея; свободни ли живеем, или сме все още много зависими; кои бяха носителите на промяната и кои – на статуквото…

В „Площад Славейков“, разбира се, културата ни интересува преди всичко, защото наличието й предопределя всяка промяна, а отсъствието й проваля всяко добро намерение. Затова решихме да попитаме българските творци и интелектуалци кои са най-значимите постижения на българската култура след промените, както и кой е големият й провал. Решихме да направим опит и да определим кои са най-влиятелните фигури в отделните изкуства и има ли личност, която доминира над всички не само със своето присъствие в културата и изкуството, а и с обществената си позиция.

Трудна задача, но все пак не невъзможна се оказа анкетата, наречена от нас „Най-доброто в българската култура след 1989 г.“. Нямаме претенции да правим социологическо проучване, но немалко от запитаните приеха анкетата като класация – а (поне у нас) повечето хора на изкуството отказват да говорят за успехите (и неуспехите) на колегите си, дори рядко посещават събития, на които не участват лично. И тъкмо заради това ценим толкова много отговорите, които получаваме. Защото най-голямото признание, което един творец може някога да получи, е от неговите колеги.

Но целта на тази анкета не са похвалите и оплакванията, а опит да разберем доколко успешно се оказа освобождаването на българската култура от предишните й зависимости.

Отговорите на анкетата „Най-доброто в българската култура след 1989 г.“ ще бъдат публикувани до 9 ноември – ден по-късно ще направим равносметка на събраните мнения. Ще публикуваме отговорите на поканени от „Площад Славейков“ творци, интелектуалци и журналисти, но ще се радваме, ако и читателите се включат със своите обобщения (на mail@ploshtadslaveikov.com или в страницата на „Площад Славейков“ във Фейсбук). Няма да бъде търсено и публикувано мнението на хора, огласени като съпричастни към структурите на Държавна сигурност.

(Отговорите, в които е посочен „Площад Славейков“, ще бъдат изтривани.)

Комерсиалното в най-уродливите му форми владее пазара
Иван НИЧЕВ, режисьор

Снимка: БГНЕС

– Кое е най-значимото постижение на българската култура?

– Освобождаването от патронажа на тоталитарната държава, която манипулираше развитието на културата в интерес на политическите си цели. За съжаление процесите на участието на гражданското общество в ръководството на културата в наши дни, като под това имам предвид справедливото финансиране на отделните изкуства, се оказаха много по-трудни, отколкото сме можели да си ги представим в първите години на прехода. Въпреки всички трудности и несполуки, аз продължавам да вярвам, че това е пътят и посоката, по които трябва да се движим.

– А кой е големият й провал?

– Не съм съгласен с определението „провал“. Подобни катастрофични визии налагат някои, които тъгуват за миналото, когато техните фамилии решаваха бързо всички свои проблеми в партийната централа.

Ще посоча някои проблеми, които пораждат справедливо недоволство от днешната ситуация в средите на хората, занимаващи се с култура.

a) Създаването на десетки висши учебни заведения по изкуствата, които много бързо преситиха пазара и създадоха армия от фрустрирани млади хора, които нямат реализация;

б) Няма правила на играта, които справедливо да филтрират лансирането на по-талантливите за сметка на по-посредствените. Вината е както на държавната администрация, така и на гражданското общество, което вместо да търси правото си на участие в тези процеси остави това в ръцете на казионните творчески съюзи, които в този си вид са се превърнали в пълна отживелица или пък на активисти, които лобират само за собствените си интереси;

в) Най-големия проблем е, че комерсиалното в най-уродливите му форми завладя пазара и за съжаление и е акламирано вече не само от жълтите медии.

– Кои са най-добрите произведения/събития/явления в театъра, музиката, литературата, киното, изобразителното изкуство, медиите?

– Винаги съм смятал, че само времето може да бъде най-безпристрастният съдник за това кое произведение на изкуството е безапелационен художествен факт. И съм скептичен към всякакъв вид класации, особено в такава малка страна като България. Родствените и приятелски кръгове неумолимо действат за бързото лансиране на своите любимци, а прочитането на творческите биографии на оценителите може да предизвика единствено горчива усмивка.

Великият Пол Сезан е продал една-единствена картина за няколкостотин франка в края на живота си. Дълго не можел да повярва, след което се затворил в ателието си, за да скрие сълзите си. Всеки може да погледне в интернет на какви стойности се продават картините му днес.

– Коя е най-влиятелната фигура в българската култура?

– Ако този въпрос ми беше зададен по времето на Тодор Живков, веднага щях да отговоря: разбира се, Людмила Живкова. Но днес мога да ви преразкажа един симпатичен анимационен филм, направен от мой състудент от Лодцката киноакадемия. Филмът му обиколи всички световни фестивали. Той работеше в Западна Германия и завърши кариерата си като професор в кино училището в Хамбург. Сега живее на остров Бали. Филмът е за едно човече от пластелин, което се качва по стълба. Така се казва и филмът – „ Стълба“. Човечето се катери с много усилия, чува се силното биенето на сърцето му. В един миг то пада смъртно уморено и започва преливане заедно с движението на камерата. Пластелиненото човече вече се е превърнало в следващото стъпало на една огромна стълба, която води към небето. Това е моят отговор. Всеки участник в културните процеси в България има шанс да бъде посочен като най-влиятелния.

– Кои са личностите с най-силно присъствие в театъра, музиката, литературата, киното, изобразителното изкуство, медиите?

– Ако сте прочели предишните ми отговори, разбирате, че аз като педагог и творец силно желая всички мои студенти, а и не само на тях, а и на всички творци – успех и издръжливост в изкачването на огромната житейска стълба към съвършенство във всички изкуства.

Навремето актьорите обичаха театъра, а не славата и парите
Виолета ЦВЕТКОВА, журналист

Снимка: Личен архив

– Кое е най-значимото постижение на българската култура?

– Използването на превъзходната степен за сравнение ме притеснява, когато се налага да се съпоставят несъпоставими неща (творби или творци). За мен, от една страна, творчеството е нещо изключително субективно както за създаващите го, така и за възприемащите и оценяващите го. От друга страна, културата е процес, зависим и свързан с останалите процеси в дадено общество. Тоест възходите и паденията на духа у нас неизменно са обусловени от случващото се в България. Какво друго да очакваме от културата на една „държава в преход”, освен да бъде лутаща се. И тъй като преходът тук продължава изтощимо дълго, точно толкова изтощимо дълго е и лутането на творците. Постижение е, че дарените с артистичен талант (или поне част от тях) не се отказаха. Въпреки всичко.

Другото е, че националната ни култура не спира да търси себе си. Това, разбира се, има своите плюсове и минуси и те са видни – изобилие от продукция, ала в повечето случаи някак недоправена; рядко го има онзи финален щрих, от който да ти потекат сълзите, да усетиш тръпки по кожата си, да прекараш безсънна нощ дори. Но се случва. Затова да не униваме – процесът продължава и това е най-важното. Жив е.

– А кой е големият й провал?

– Не е един. На първо място беше липсата на ясна цел, посока и представа какво точно искахме да постигнем, когато решихме да „прогоним държавата от културата”. Това се оказа изгодно за държавата и тя с охота се освободи от ангажименти към хора и дейности в тази сфера. Но колко изгодно беше за самата култура през 90-те години набързо и недомислено да се окаже без киносалони, без книжарници, без част от театрите, библиотеките и читалищата, а след време и без Киноцентър? Да се учудваме ли, че през тези 28 години най-бурен бе растежът на чалгата и жълто-кафявите медии, при положение, че им бе отворено достатъчно свободно пространство за действие? Последствията са ясни – опростачихме се, с лека ръка рушим, но трудно градим, живеем сред грозни „модерни билдинги”, заговорихме на език, пълен с цинизми и побългарени чуждици, отгледахме необразовани поколения (според официалната статистика); крачката между култура и псевдокултура е твърде къса, публиката се радва на ерзаци, защото критериите за красиво и качествено са размити.

Второ, до ден-днешен липсват важни закони, които да „отпушат” финансирането на проекти в сферата на духовността. Именно затова „меценат” е все още екзотика у нас; затова книгите са с най-висок ДДС в Европа; затова няма фонд „Българско кино”, в който да се натрупват средства за нови филми… Да изброявам ли още?

Трето, пишем стратегии за националната ни култура, забравяме ги, после пишем нови; закриваме структури, откриваме други, пак закриваме – никаква полза, само празнословие, пилеене на пари и енергия.

Четвърто, завистта и лицемерието в творческите среди са пагубни, всеки се „спасява поединично”, затова общата картина е напрегната и по-скоро тъжна.

Пето, най-срамното – държавният бюджет за култура е под един процент от БВП. Това означава отношение. Отношение на държавата към нейното собствено лице. Културата е лицето й. То не е просто спектакъл, песен, книга или картина. По него четеш всичко за тази държава и хората й. И когато го поддържаш трайно, в мига на събуждането, неизмито и несресано, няма как то да изглежда достойно и да твори велики дела.

– Кои са най-добрите произведения/събития/явления в…

– Връщам се към казаното по-горе – няма „най”, има събития, които дават лице на процеса, и други, които оформят общия фон. Според мен, ако в общия фон има професионализъм, ако той е пъстър и вълнуващ, а не откровена халтура, тогава „знаковите събития” ще са повече и наистина на високо ниво. Освен това трудно се казва „най”, защото през този 28-годишен период имаше поне три подпериода, сменяха се поколенията, променяше се средата. Ключово събитие за културата бе приемането на Закона за авторското право и сродните му права още през 1993 г., който въведе поне малко ред в хаоса;

а) театъра – през 90-те събития бяха създаването на Театрална работилница „Сфумато“ и на Театър „Кредо”; през последните 10-15 години – опитите (някои по-трайни) да се откриват частни трупи и театри, да се търси различното, модерното. В събития се превръщат моноспектаклите на Мариус Куркински и постановки на Сашо Морфов, Явор Гърдев, Теди Москов, Маргарита Младенова, Диана Добрева, от известно време и на Петринел Гочев – работата и идеите им раждат разговори, спорове, помнят се. А „Хъшове” на Морфов в Народния театър може да се приеме като „емблема на прехода”;

Тъжното събитие е, че вече ги няма ярки творци като Крикор Азарян и Леон Даниел, но доброто е, че те оставиха последователи. Иначе това, което правеха на сцената Славка Славова и Таня Масалитинова, ГЕЦ, Наум Шопов, Иван Кондов, Коста Цонев, Николай Бинев… много са – това вече рядко се случва. Те обичаха театъра, а не славата и парите. Може би след време така ще говорим и за актьори като Леонид Йовчев;

б) музиката – истинското събитие с международен отзвук е смелостта и последователността за няколко години (2009 – 2014) да се постави Вагнеровата тетралогия „Пръстенът на нибелунга” от акад. Пламен Карталов и целия екип на Софийската опера. Достойно за оперното ни изкуство е да има певци като Красимира Стоянова, Веселина Кацарова, Александрина Пендачанска, Светлана Василева, Владимир Стоянов, Камен Чанев и Орлин Анастасов (не включвам Соня Йончева, защото след бързото изкачване на върха трябва да постигне и тяхното ярко професионално дълголетие); достойно е да имаме музиканти като Веско Пантелеев-Ешкенази, Васко Василев, Людмил Ангелов, Светлин Русев, Мартин Любенов, Петър Ралчев – благодарение на всички тях България се споменава с добро по света. А у нас бих откроила Софийската филхармония и Симфоничният оркестър на БНР, ФСБ, „Акага”, Кирил Маричков и компания, Белослава и Хилда Казасян, ансамбъл „Българе”, Теодосий Спасов, Васил Пармаков (жалко за загубата му), Венцислав Благоев, Георги Андреев, Ибряма… сигурно пропускам още имена. Не бих пропуснала обаче Лили Иванова – без капка съмнение за качеството, взискателността и дисциплината, на които подчинява цялата си кариера;

в) литературата – днес с право всички погледи са към Милен Русков, Захари Карабашлиев, Георги Господинов, Алек Попов, но защо забравяме, че през част от изминалия период с нас бяха и Йордан Радичков, Константин Павлов, Александър Геров, Виктор Пасков, Валери Петров, Георги Данаилов, Христо Фотев, Станка Пенчева… А книгата, която наистина ме разтърси, е „Калуня-каля” от Георги Божинов. Написана малко преди промените, едва преди няколко години тя зае мястото, което заслужава, благодарение на случайността и набитото око на Деян Енев. Иначе важна тенденция според мен е, че след срива през 90-те години сега отново има книжарници, че в библиотеките влизат читатели, че в морето от нови книги се намира и качествена литература, че се родиха литературни фестивали и че любознателните продължават да четат;

г) киното е най-болезнената тема в българската култура през последните 28 години, особено през 90-те и началото на новия век. Как ви звучи фактът, че най-гледаният български филм в зората на демокрацията е „Бай Ганьо“ на Иван Ничев, а „Мисия Лондон” (тоест пак за Бай Ганьо) на Димитър Митовски – през новия век? Иначе шедьоври няма, понякога има добри филми.

Бих откроила документалното кино, особено на Адела Пеева и на групата около продуцентката Мартичка Божилова. Болезнено беше за мен да наблюдавам кризата, която преживяха любими режисьори в игралното кино като Рангел Вълчанов, Христо Христов, Иван Андонов, Георги Дюлегров, Николай Волев – споменавам това, защото е проточила се във времето тенденция. Сега очакванията ми са към Стефан Командарев, който порасна пред очите ни, и към по-младите – след „Подслон” на Драгомир Шолев, „Тилт” на братя Чучкови, „Урок” и „Слава” на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, вярвам, че има надежда;

д) изобразителното изкуство – в тази област ми е по-трудно да дам отговор, но онова, което със сигурност винаги ме вълнува, са творенията на Павел Койчев. Оценявам и частната инициатива в откриването на нови галерии, благодарение на които все пак съществува някакъв арт пазар у нас. Иначе ако трябва да говорим за национална гордост със световна известност в този дял от културата, тя се нарича Христо Явашев-Кристо, колкото и фактът да се отрича от мнозина;

е) телевизия, социални мрежи, други медии – в тази графа на своя глава добавям изключително важна област от националната ни култура: археологията. Поклон за направеното от д-р Георги Китов. И респект към неуморимостта и предаността към професията на археолози като проф. Диана Гергова, проф. Даниела Агре, проф. Васил Николов, доц. Людмил Вагалински и много, много техни колеги, които през изминалите години буквално спасяваха от унищожение и иманяри наследството от предците ни по нашите земи. Находките от техните експедиции продължават да „измиват очите ни пред чужденците”.

Колкото до медийната среда, събитието на обсъждания период е свободата на словото, колкото и относителна да е тя и каквито и да са последствията от нея. Предавания като „Ку-Ку”, „Улицата” и „Господари на ефира” несъмнено са явления, всяко в своето време, със своите качества и недостатъци.

– Коя е най-влиятелната фигура в българската култура?

– Н.В. Зрителят. Така се оказа през последните години. Има зрители – има държавни пари. И обратното. Без никакви други критерии.

– Кои са личностите с най-силно присъствие в…

а) театъра – Явор Гърдев, Александър Морфов, Теди Москов, Мариус Куркински, Диана Добрева; допреди десетина години – Крикор Азарян, Леон Даниел…

б) музиката – акад. Пламен Карталов, Лили Иванова;

в) литературата – вече споменатите по-горе Милен Русков, Захари Карабашлиев, Георги Господинов, Алек Попов, Деян Енев…

г) киното – макар че лека-полека се оттегли от активното снимане, Георги Дюлгеров продължава да е силна фигура чрез многобройните си ученици; силно е и присъствието на Ивайло Христов, Стефан Командарев, както и на Стефан Китанов, без когото нямаше да има „София филм фест”;

д) изобразителното изкуство – Светлин Русев, поне доскоро беше така;

е) телевизията, социалните мрежи, други медии – тук понятието „присъствие” задължително е с полярни знаци. Как да отречем присъствието на Слави Трифонов и Кеворк Кеворкян, като то е видимо и дълготрайно. Само че благодарение на първия чалгата се превърна във фактор у нас. А с агентурното си минало вторият настрои срещу себе си всички мислещи хора. Безспорно е медийното присъствие на журналисти като Веселина Седларска, Любослава Русева, Тони Филипов. Но да не пропускаме и скритата, непредвидима мощ на продуцентите на т.нар. риалити формати.

Не реагирахме, когато заменяха културата с шоу
Гергана ДИМИТРОВА, книгоиздател

Снимка: Личен архив

– Кое е най-значимото постижение на българската култура?

– Ако разширим границите на българската култура извън държавните, постиженията са големи – явления са Кристо, Добринка Табакова, Цветан Тодоров, Юлия Кръстева. Те са българи, но е спорно дали можем да ги наречем част от българската култура, защото всеки от тях се е формирал извън обичайната родна среда. Но може би точно затова най-голямото постижение е, че въпреки социализма и трудното откъсване от него след 1989 г., тук все пак е имало самобитни творци – тези, които са започнали да създават преди 1989-а и са продължили и след това.

– А кой е големият ѝ провал?

– Големият ни провал, защото всички участваме в него, е, че позволихме бутафорията и унищожаването на културното ни наследство; не направихме нищо, докато Слави Трифонов и другите като него възпитаваха лош вкус; когато събаряха архитектурни паметници, не протестирахме; когато заменяха паветата с некачествен асфалт, не протестирахме; когато прокарваха метрото през древните останки под София, не протестирахме. Не пожелахме да ни пука в нито един момент, в който театърът, музиката, литературата, телевизията се отдалечаваха от културата и бяха замествани с шоу.

Колкото повече стават паметниците със светещи очи и пеещи копита, създават се странни образувания като Замъка в Равадиново и Двора на кирилицата, надстрояват се археологически обекти, толкова повече ще се отдалечаваме от културата. Все повече ще стават хората, които не са наясно какво е култура, защото нямат с какво да сравнят кича.

– Кои са най-добрите произведения/събития/явления в…

а) театъра – спектаклите на Нина Димитрова и Явор Гърдев;

б) музиката – няма нещо, което мога да посоча веднага, т.е. за мен няма такова произведение/събитие/явление;

в) литературата – Константин Павлов, Биньо Иванов, Йордан Радичков, Виктор Пасков – те са остатъкът от много силно поколение в литературата, което живя малко и след началото на прехода. Всеки от четиримата е явление в литературата, защото се отличава рязко от обичайното уеднаквяване по време на социализма;

г) киното – „Дзифт”;

д) изобразителното изкуство – напоследък започнаха да се появяват изложби, които показват изкуството като част от социалното и политическото развитие, също и такива, които представляват концептуално цяло – това е малка стъпка напред след годините на социализма, когато никой не е смятал, че за една изложба трябва да се мисли цялостно;

е) телевизията, социалните мрежи, други медии:

• телевизия – за щастие, в Националната телевизия все още има предавания за култура. За нещастие, на хората, които работят там, им става все по-трудно да отстояват необходимостта да съществуват;

• социални мрежи – Иванка Курвоазие прави литература със статусите си във Фейсбук;

• онлайн медии – все още има смели хора, които са готови да заложат всичко, за да създават независими медии за култура.

– Коя е най-влиятелната фигура в българската култура?

– Светлин Русев, Георги Господинов, Александър Морфов – в различните видове изкуства.

– Кои са личностите с най-силно присъствие в театъра, музиката, литературата, киното, изобразителното изкуство, медиите?

– В театъра режисьорите с най-силно присъствие са Явор Гърдев и Галин Стоев, в музиката и киното – няма, в литературата напоследък вероятно е Милен Русков. Провокации, като изрисуването на скулптурна група от Паметника на Съветската армия като комиксови герои или виртуалните скулптури на Спартак Дерменджиев, вероятно са най-важни за съвременното изобразително изкуство. Знаем кои са хората в медиите, които работят в областта на културата, но това е, защото ние се интересуваме от култура. За всички други тези журналисти не съществуват.

Всичко дотук в анкетата „Най-доброто в българската култура след 1989 г.“