Хавана между „Стоунс“ и „Родината или смърт“

СОЛУН, специално за „Площад Славейков“

Четиримата неостаряващи динозаври от легандарната британска банда „Ролинг Стоунс” откриха 19-ия международен кинофестивал за документални филми в Солун (3-12 март 2017). Само че не на живо, а от екрана в луксозния кинотеатър „Олимпион” като главни персонажи в документалния филм „Ролинг Стоунс – оле, оле, оле! Турне в Латинска Америка” (Великобритания, 2016). Той е дело на известния британския документалист Пол Дъгдейл и следва рок бандата при пътуването и концертите в различни страни от Латинска Америка: Чили, Аржентина, Мексико, Куба, осъществено през 2016 година.

Режисьорът е все още твърде млад (само на 36 години), но вече е правил документални филми за редица бляскави звезди и групи от музикалния подиум като „Adele” (2011), „One Direction” (2014), „Coldplay: Ghost Stories” (2014), „Lord of the Dance: Dangerous Games” (2014), „Lenny Kravitz” (2015), „Ed Sheeran” (2015) и редица други, за които многократно е номиниран за наградите „Грами“.

Сега той влиза в неофициална конкуренция с великия Мартин Скорсезе, който преди 9 години разби „Берлинале“ с премиера на своя авторски филм за „Ролинг Стоунс” под заглавие „Shine a Light” (2008). В него освен легендите Мик Джагър, Кийт Ричардс, Чарли Уотс и Рони Ууд, се появяваше като саксофонист и бившият американски президент Бил Клинтън. Скорсезе е известен меломан и сред своите 59 режисьорски филма (!) е направил редица документални ленти за легендарни поп- и рок-музиканти: „Последен валс” (1978, за групата „The Band”), два филма за Майкъл Джексън (1995 и 2003), „Боб Дилън” (2005), „Джордж Харисън: да живееш в материалния свят” (2011) и други.

Пол Дъгдейл обаче не само документира последното засега голямо турне на бандата, а показва тяхната неувяхваща слава, която все още екзалтира огромни тълпи почитатели на гигантски конерти по стадиони и площади. Така е навкякъде по маршрута им, но върхът е в Хавана, където „Ролинг Стоунс” правят грандиозен концерт пред 1 милион и 200 хиляди фенове! Досега няма друга рок банда, свирила пред подобна публика. Шеметният успех е обясним със социалстическото минало, когато при диктаторския режим на Фидел Кастро музиката на „Ролинг Стоунс” е забранена и няма къде да се слуша, камо ли бандата да свири на живо. Затова на концерта им в Хавана поне две поколения кубинци си наваксват пропусната младежка тръпка със страхотна еуфория.

Документалната камера на Пол Дъгдейл е уловила както работното всекидневие на музикантите, така и тяхното всеотдайно раздаване на сцената, бликащата неизчерпаема енергия и невероятен младежки дух, въпреки че всички са над 70 години! А публиката им отговаря с френетичен ентусиазъм, тотално въодушевление и луд тричасов купон. Наистина, подобно взривно съпреживяване и наелектиризарана атмосфера не се случват често, а още по-рядко може да се видят в документален филм. Но „Ролинг Стоунс” винаги свирят като за последно, а филмът е успял да улови и предаде достоверно артистичната им всеотдайност.

В същата вечер, в една от уютните кинозали на Старото пристанище (великолепно преустроени бивши складове) роденият в Лвов, Украйна, руски документалист Виталий Мански (1963) откри своята панорама от седем авторски филма с „Родината или смърт” (2011), сниман тъкмо в Хавана и показващ реалния всекидневен живот на обикновените кубинци. На екрана са хора от малките улички в бедните квартали, тяхната рутинна борба за оцеляване, но и изключителната им виталност, вътрешната свобода на емоциите, особено когато музиката и карнавалът омагьосат съзнанието им. Макар и само за 99 минути, зрителите се пренасят в реалния свят на кубинското общество такова, каквото само обективната документална камера може да представи с неговата неподправена делнична достоверност.

Кадър от „Родината или смърт“ на Виталий Мански

Виталий Мански е изключително продуктивен режисьор – автор на повече от 30 документални филма, а като продуцент е подкрепял режисьорските опити на известната актриса Рената Литвинова, на Александър Расторгуев, Сергей Мирошниченко и Сергей Лозница. През 1996 година той започна изключително интересен проект да събере стотици любителски филми (които днес наричаме „домашно видео”), снимани в бившия Съветски съюз от обикновени хора през периода от 30-те до 90-те години на миналия век. А това се оказа наистина безценен архивен фонд, който по най-убедителен и непреднамерен начин документира 60 години история от живота в реалния социализъм. Така режисьорът „прочете” документалното минало в няколко свои филма като „Лични хроники” (1999), „Наша родина. Понерите на Гагарин” (2005) и собствената си семейна биография в „Роднини” (2016). Но междувременно създаде и политическите портрети „Горбачов. След империята” (2001), „Елцин. Друг живот” (2001) и „Путин. Високосна година” (2001). А по професионално-обществена линия основа алтернативен Съюз на кинематографистите като опозиция на официалния с председател Никита Михалков. През 2015 година Виталий Мански се премести да живее в Латвия.

Сега, в Солун, филмите му се посрещат с интерес именно заради другата авторска гледна точка към иначе популярни и многократно документирани личности, факти, събития. А това е една от основните функции на големите международни фестивали: да представят днешния свят през обектива на документалната камера без предубеждения и деформации.