Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

„Химия на шегата” срещу „Физика на тъгата”

Излезе хумористична автобиография на Михаил Вешим с герои като Блага Димитрова, Цола Драгойчева, Радой Ралин, Марко Ганчев...

Писателят Михаил Вешим. Снимка: Емил Георгиев/Площад Славейков - „Химия на шегата” срещу „Физика на тъгата”

Писателят Михаил Вешим. Снимка: Емил Георгиев/Площад Славейков

Заглавието на тази книга е закачка, разбира се. „Химия на шегата“ срещу „Физика на тъгата“. За да не пропусне читателят каламбура, Михаил Вешим дори подрежда Георги Господинов в една логическа редица заедно с Достоевски и Борхес:

„Пред Физиката на тъгата предпочитам Химията на шегата, пред Достоевски – Зошченко, пред Борхес – Хашек“.

Така започва автобиографията си един от най-изявените български хумористи, главният редактор на вестник „Стършел” Михаил Вешим. Не можем да пропуснем съвпадението – тази година Нобел за литература беше връчен на Ани Ерно за неин автобиографичен роман. Значи хумористите също искат Нобелова награда най-после.

И в не шеговитата литература днес авторефлективните книги са на мода (подобна е и „Времеубежище“ на Георги Господинов, от другата страна на чието огледало е застанал Вешим). Но съм убедена, че Вешим би предпочел да търсим аналогии с една от най-известните хумористични автобиографии – тази на Бранислав Нушич.

С много автоирония и усет за детайла разказва за живота си авторът. Започва романа си с бял матрак и го завършва с бял роял – дори да е случайно, тази връзка е задължителна за отбелязване, защото има не чак толкова прикрита метафора в нея. Междувременно разказът е лъкатушил през две епохи, правил е много „завои на мисълта“(така са отбелязани вметките, в които авторът се отклонява, за да ни разсмее допълнително). Изключително подробно навлиза в тъмните житейски преки на социализма авторът. Разказва за това, което е било и което е може да бъде, но без крайна омраза. Вкусваш тъгата зад усмивката му и това е по-страшна присъда от всеки силен вик.

Преброждаш заедно с Вешим едно време, което сте съ-преживели по неволя, припомняш си собствени случки, подобни на тези, които са го разсмивали, внезапно осъзнаваш, че е било смешно винаги, но не си го забелязвал. Може би затова усещането за хумор не е абсолютно и безконтролно – липсва дистанцията. Смехът е примесен в равни дози със сантиментална носталгия, но и с раздразнение, дори с презрение към кривините и абсурдите на времената.

Усещането е, че Вешим е писал този роман някак повече заради себе си, отколкото заради публиката – точно така се получава добрата литература. Той не маниерничи, не флиртува с читателя, разказва вглъбено, както се разказва на приятели, с увлекателната искреност на спомен, който сякаш едва сега се завръща.

По страниците на този уж автобиографичен роман се появяват истории за хора, чиито пътища пресичат пътеката на Мишев и оставят следи – Радой Ралин, Марко Ганчев, Христо Пелитев, Блага Димитрова и десетки други. Повявят се наброски от ненаписани фейлетони – като този за Цола Драгойчева, която писателят наблюдавал как цял ден дреме на слънце в двора на вилата си, а вечерта я давали по новините, седнала в президиума на някакво заседание. Ситуация, която някога е била почти сензационна, днес е само смешна. Останала е ненаписана, но не съвсем – сега е част от запечатаната в думи автобиография на професионалния фейлетонист.

Има още много подобни бисери. Като случката с Блага Димитрова, която по време на предизборна кампания Вешим представил пред събралото се множество с думите: „Дами и господа, пред вас е една жена, която няма нужда от реклама, точно както и колата „Мерцедес“ няма нужда от реклама“. Блага Димитрова била недоволна: „Тук ме сравниха с автомобил. Аз не съм автомобил. Аз съм поетеса“.

Смешното е в неочаквани гафове, които имат потенциала да се превърнат във вицове.

„Главният редактор на „Народна младеж” свиква на планьорка екипа и обявява:

– Днес се открива изложба „Ликът на Янко” – отива екип, репортер, фотограф. Запазваме челото на първа, с пренос на трета страница…

Един от екипа се опитва да възрази:

– Това не е изложба за другаря Тодор Живков (партизанското име на Живков бе Янко – бел. авт.), а са някакви картини…

– Не ми давай акъл! – ядосва се главният. – Изпълнявайте! На работа!

Отива екипът на откриването и се връща без материал за първа страница. Наистина изложбата не е „Ликът на Янко”, а са картини на художничката Лика Янко“.

Лъкатуши неравно и затова – още по-смешно – историята на живота на Вешим. Личи си, че авторът е човек с нестихващо любопитство и вкус към необикновеното – хора, случки, времена.

„Не си губете любопитството” е последното изречение в книгата“, подчертава той.

Като всеки уважаващ себе си хуморист обаче, Вешим се е пошегувал. Дори със собствения си финал.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС