Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Ходене по покривите

Снимка: Румен Добрев - Ходене по покривите

Снимка: Румен Добрев

Това беше отдавна. В една африканска страна. В столицата на тази африканска страна.

Майка им работеше там като детски лекар. Даваше нощни дежурства през ден. В столицата на тази африканска страна нямаше градски транспорт. Двамата братя изпращаха майка си до болницата, където даваше дежурствата. Болницата беше на другия край на града. Час и половина пеш. Майка им беше млада и хубава и шофьорите натискаха клаксоните. Не можеше да ходи без придружители. Изпращаха я и после се връщаха пеш по прашния булевард.

В столицата на тази африканска страна предишната година бяха открили българско училище. Братята завършиха шести клас. И се проточи горещото африканско лято. Пълно с пясъчни ветрове.

Бащата беше в България, където пишеше дисертацията си. Майката работеше по цял ден. Ваканцията беше дълга. И братята скитаха из града с няколко свои съученици – Наско, Орльо, Манчев. Ходеха до пристанището, до закрития пазар, ходеха на кино. В кината на този град даваха много филми за индианци и каубои. Кината не бяха като в България. Можеше да се влезе по всяко време. И когато се уморяха да скитат, влизаха да изгледат някой филм. Стига да имаха по половин лира, колкото струваше билетът. Това не беше малка сума. Особено за българите. Защото българските власти удържаха от заплатите на българите по две трети.

Една сутрин, когато се видяха, Манчев каза – искате ли да ходим по покривите?

Качиха се по стълбището, където беше квартирата на Манчев и на техните, до последния етаж. И излязоха на покрива.

Сградите в този град бяха залепени една за друга. А покривите им представляваха тераси на различни нива, свързани помежду си със стълби, проходи, парапети. Можеше да обиколиш цял квартал, ако излезеш на покрива на някоя сграда и прескочиш на съседния покрив. И оттам – на съседния. Беше опасно, но не много. Само трябваше известна ловкост.

През този ден наистина обиколиха квартала по покривите. И слязоха долу на улицата чак от другия му край. И тримата – и братята, и Манчев, се чувстваха тъй, сякаш бяха летели. Отидоха да се похвалят на Наско и на Орльо.

Що не ме повикахте, разсърди се Орльо. Щях да взема въздушния пистолет. И да стреляме по чайките.

Бащата на Орльо беше инженер, бивш моряк, работил дълго време по корабите. Той имаше пневматичен пистолет.

Орльо сега има ферма някъде в Пернишко. Звъня му веднъж по телефона, чуха се, разбраха се да се видят. Не са се виждали от 40 години. Манчев е шофьор на камион някъде по света. А брат му сега, на 20 март, ще открива изложба в галерия „Сердика” заедно с жена си. За тази изложба брат му направи много железни пластики на птици. Сигурно по някакъв начин за железните птици му е помогнало и онова ходене по покривите.

Какво още? В онзи град имаше война и той е разрушен. И сигурно вече не може да се ходи по покривите, дори и на оцелелите сгради. Защото по покривите на оцелелите сгради дебнат снайперисти.

Ето за финал две стихотворения от един поет, в чийто град също имаше война.

***

За една нощ
остаряха децата
и се вдетиниха старците

децата седят неподвижно и умислено
като мъдреци

а старците си спомнят за някогашните недоиграни игри
и не престават да поставят въпроси
на които децата не могат да дадат никакви отговори

***

от строшената стомна
никога вече
не може да стане
онова което е било

но
стомната
която съм запомнил
никога не може да бъде строшена

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg