Холандският писател Хюс Кайер на „Пловдив чете“

Хюс Кайер, един от най-популярните писатели в Нидерландия, пристига днес у нас, за да се срещне с българските си почитатели и да представи най-новия си роман „Черните камъни“. Кайер ще гостува в рамките на фестивала „Пловдив чете“ (10 – 16 юни), но ще се отбие и в София. Гостуването му е по покана на издателство „Жанет 45“, организатори на литературния фестивал в Пловдив.

Един от най-популярните писатели, успял да заплени деца и възрастни, ще бъде в Града под тепетата на 12 юни – срещата с него е в Драматичния театър от 17,30 ч. В столицата холандецът ще се види с почитателите си на следващия ден от 18,30 ч. в Младежкия театър.

„Черните камъни“ ни среща с два народа – на Търговците и на Каменоломците. Те си общуват единствено за извършване на търговски сделки, но не дружат и дори не е прието представители на единия народ да посещават града на другия. Две деца ще променят това, след като мистериозно момиче губи гривната си на пътя между двата града. Посланието на историята е за толерантност, разбирателство и човеколюбие.

Преводът от нидерландски е на Мария Енчева. Илюстрациите са на Люба Халева, получила лично похвала от автора за работата си по „Книгата на всички неща“.

„Бях много горд от прекрасната ви версия на „Книгата на всички неща“. Уверявам те, че това е най-красивото издание на тази книга в целия свят!“, казва Кайер в писмо до издателя Манол Пейков.

Независимо за кого пише – дали за най-малките, или за техните родители – Кайер винаги показва безкомпромисната гледна точка на детето. Няколко поколения читатели израстват с неговите книги. Признание авторът получава не само от четящите – четири пъти печели най-голямата нидерландска детска награда „Златен калем“, носител е и на Нидерландската национална награда за детска и юношеска литература. През 2012 г. му връчват мемориалната награда „Астрид Линдгрен“, една от най-престижните награди за детска литература в света. Два пъти е лауреат на Германската награда за детска литература.

„С непредубеден поглед и проницателен интелект, Хюс Кайер описва както проблемите, пред които е изправено съвременното общество, така и големите житейски въпроси – гласи мотивацията на журито на Мемориалната награда „Астрид Линдгрен“. – Уважението към децата в творчеството му е толкова очевидно, колкото и отхвърлянето на нетърпимостта и потисничеството. Кайер съчетава сериозна тематика и остър като бръснач реализъм с топлина, елегантен хумор и визионерски полет на въображението. Неговият непринуден, ясен и прецизен стил е благодатна почва за дълбоки философски проникновения и изящна поетична изразност.“

Предлагаме ви откъс от „Черните камъни“.

Западната Женска пътека – както и Източната – водеше към градините.

Градините се намираха на север от Града на каменоломците, въпреки това до тях нямаше пряк път. Причината беше тази, че между двете лежеше Градът на търговците. Женските пътеки чертаеха широки дъги около Града на търговците.

Градът на търговците не приличаше на Града на каменоломците. Търговците живееха във високи къщи с островърхи покриви. Домовете им имаха врати и прозорци и гледаха не към кулата, а наобратно, към градините. Задната им страна беше сляпа.

И търговците се числяха към Народа на кулата, служеха си със същия език, но от техните усти той звучеше особено. Обличаха се различно, кожата им беше по-светла, бяха по-слаби и по-високи.

Каменоломците и търговците не разговаряха помежду си, освен когато се пазаряха за камъни. Децата им не се смесваха в игрите. Каменоломците не ги беше страх от търговците – срамуваха се от тях. По-скоро биха оставили земята да ги погълне, отколкото да се покажат с търговец.

Търговците бяха прокарали широк път от своя град до Града на каменоломците. В западния си край този път правеше завой към кулата и свършваше при Пътя за кариерата, а в обратна посока завиваше на север и опираше в хоризонта. Говореше се, че на север пътят свършвал в нищото.

Женската пътека пресичаше Търговския път. Долон и Омар се взряха напрегнати в кръстопътя.

– Любопитно ми е дали ще минат и днес – подхвърли Долон.

– Със сигурност – увери го Омар.

Долон се загледа надясно, но покрай Търговския път растяха дървета и храсти, които не позволяваха на момчетата да забележат отдалеч евентуални минувачи.

Двамата спряха на кръстопътя, умълчаха се и се заслушаха.

Вече трети ден се случваше едно и също. Преди кръстопътя не се чуваше нищо. Но застанеха ли момчетата на него, отнякъде затракваха конски подкови. Ездачите винаги идваха от източна посока.

И този път се зададе страж на кон. Стражът носеше шлем, чието забрало забулваше лицето му. Торсът му пък се скриваше зад щит. Само по лявата ръка, в която стискаше юздите, си личеше, че е човек от плът и кръв.

Той бавно приближи кръстопътя.

Зад него изникна втори кон, истински търговски жребец: слаб, с изящни крака и издължена, неспокойна глава. Яздеше го момиче. И то като коня беше слабо и високо. Седеше с изправен гръб и гледаше право напред.

Стражът подмина Долон и Омар. По нищо не личеше да е забелязал момчетата. Не потрепна на коня си. Момичето го следваше, без да се оглежда.

Долон и Омар я срещаха за четвърти път. Не се случваше кой знае какво, всеки път тя отминаваше и толкова.

Момчетата я сподириха с очи.– Странно – зашептя Долон. – Независимо дали подраняваме, или закъсняваме, дали сме се тътрили, или сме препускали, тя винаги се появява малко след като пристигнем и ние.

Откъм пътя долетя звън, сякаш някой удари камбанка.

– Ей там – прошепна Омар. – Изпуснаха нещо.

Долон се загледа накъдето сочеше брат му. Чакълът проблесна.

Момичето не се обърна.

Момчетата изчакаха ездачите да се скрият, след което се втурнаха към блестящия предмет.

Долон го вдигна. Беше лъскава гривна от жълт метал.

Омар погали с показалец гладкото бижу.

– Красиво е – измърмори той. – Никога не съм виждал нещо по-прекрасно.

Долон кимна разсеяно и се вторачи в пътя.

Около купчина конски изпражнения подскачаха птици, друго интересно нямаше.

– Хайде – даде знак той. Двамата пресякоха Търговския път и продължиха по Женската пътека. Долон скри гривната под ризата си. – На никого нито дума! – предупреди той Омар.

– Няма, разбира се – Омар му отправи най-решителния си поглед.

Те минаха покрай Града на търговците. В него цареше тишина, къщите светлееха, огрявани от слънцето, кепенците на прозорците бяха затворени.

В една от тези къщи живееше момичето с гривната. Долон се зазяпа в острите им върхове. Надяваше се да открие покрив, който да е по-висок от другите или по-заострен, или по-червен – по него щеше да познае къщата на момичето, – но всички изглеждаха еднакво.

В края на града се простираше лагерът на стражите. Кафявите им палатки образуваха огромен кръг около шатра, която стърчеше над останалите.

Стражите се придвижваха на бързи черни коне. Крещяха, но не им се разбираше, понеже не бяха от Народа на кулата и говореха друг език.

На сто метра от тях, на Женската пътека, беше спрял страж на кон. Момчетата се промъкнаха покрай него. Всеки ден някъде бдеше по един такъв страж, бяха свикнали с присъствието им, но този път беше различно.

Долон усети студената гривна до гърдите си. Знаеше какво се очаква да стори. Очакваше се да я предаде на стража. „Намерихме я“ – трябваше да му рече. Стражът щеше да вземе гривната и да кимне. Момчетата щяха да продължат по пътя си и всичко да се нареди.

Долон стисна ръката на Омар.

– Ако се изтървеш, спукана ни е работата – предупреди го той.

Омар се почеса притеснено по главата. Вдигна очи нагоре. По небето се носеха големи бели облаци; прелитаха лястовици.

Омар се помъчи да проследи с поглед полета на една птица, но лястовицата смени рязко посоката. Трудната задача, която си беше поставил, скоро го успокои. „Не гледай стража – наложи си той, – следвай лястовицата.“

Разминаха се със стража. Мъжът не помръдна. Очите му останаха скрити зад забралото. Омар гледаше право нагоре, затова Долон го стисна за рамото и го поведе по пътеката като слепец.

Стражът остана назад. Момчетата не се обърнаха, не се затичаха, продължиха със спокойна походка. Долон се ослуша.

Дръпна ли стражът юздите на коня си?

– Не.

– Какво толкова има на небето? – поинтересува се Долон.

– Нищо особено – отвърна Омар.

При един завой на Женската пътека двамата поспряха. Оттук се виждаха градините. Наричаха ги „градини“, но всъщност бяха ниви, разрязвани от напоителни канали.

Долон и Омар откриха майка си в семейната градина. Следобед, когато на нивите станеше прекалено горещо, жените се местеха в семейните парцели. В тях те отглеждаха плодове и зеленчуци за собствените си семейства, докато посевите от нивите разменяха с търговците срещу камъни. Откакто беше изобретен кранът, строежът на кулата поглъщаше повече камъни, отколкото каменоломците успяваха да добият в кариерата. Затова се налагаше да купуват камъни от търговците, които на свой ред ги внасяха от чужди земи на север.

Майката на Долон и Омар се беше прегърбила над една зеленчукова леха и плевеше. Тя беше ниска, набита жена с разлети стъпала, които се подаваха изпод дългата ѝ рокля. Имаше широки рамене и яки ръце като всички каменоломки. На главата си носеше пъстроцветна кърпа.

– Не знам… – прошепна Омар.

– Какво не знаеш?

– Дали мога да опазя такава тайна – поясни Омар.

– Ще я опазиш! – отвърна Долон строго.

От съседната градина долетя креслив глас:

– Сири! Готова ли си?

Майката на Долон и Омар се изправи.

– Не! – провикна се тя в отговор.

– Накарай синовете си да ти помогнат, Сири! Гладна съм!

Сири се огледа. Забеляза момчетата. Усмихна се и избърса потта от челото си.

– Всичко е наред – успокои ги тя. – Цял живот ще има да работите.

Изглеждаше доволна.

Омар вдигна очи към небето, а Долон сведе поглед надолу.

– Какво ви има? – разсмя се Сири. – Да не би да е паднала кулата?

– Нищо ни няма – побърза да отговори Долон. – Омар се е заплеснал по лястовиците.

– Ами ти? – не го остави майка му и се вгледа в лицето му. – Ти по какво си се заплеснал?

– Аз… – запелтечи Долон. – По земята лази странна гъсеница.

Сири кимна бавно, пъстрата ѝ кърпа се нагъна.

– Така значи – каза тя. – Гъсеница. Според мен криете нещо. Няма значение.

Тя се приведе над работата си.

Долон и Омар се спогледаха. Омар се почеса по къдравата си коса.

– Знае – прошепна той с отчаяние.

– Глупости! – скастри го Долон. – Пък и да знаеше, не би ни издала.

Омар кимна. Вярно беше. Нямаше от какво да се страхуват.

– Сири! – подвикна ѝ Долон. – Отиваме да поплуваме.

Сири не вдигна глава.

– Добре, момчета. До довечера!

Беше горещо. Омар и Долон се затътриха към реката, която отделяше градините от гората. Каналите, които бяха прокопани през нивите и довеждаха речната вода навътре в сушата, също ставаха за плуване, но в тях беше по-топло. Момчетата предпочитаха хладката кристална речна вода. Реката беше дълбока, течението – силно, вътре имаше крокодили, с две думи – беше много по-интересно, отколкото в канала. Каналите бяха за сополанковци. Малчуганите се плискаха в тях, пищяха, гонеха се в плиткото, събаряха се едно друго.

Омар се загледа в играта им. Децата строяха на брега кули от кал, гребяха с кепчета – все забавни неща, за които Омар беше вече твърде голям.

– Дали ще хванат нещо?

Долон не го чу. Очите му шареха в далечината.

– Ще ѝ я занеса сам – промърмори той.

Омар се сепна.

– Какво каза?

Долон го погледна със сериозно изражение.

– Сам ще ѝ върна гривната. Няма да я предам на друг, освен на нея.

– Невъзможно! – възкликна Омар. В гласа му се прокрадна уплаха. – Не е позволено да ходиш в Града на търговците!

– Ще го направя през нощта – каза Долон.

Омар се вцепени, после тръсна глава.

– Ти си луд!

Долон се разсмя.

– Вероятно си прав – отвърна той.