Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Холокост, който трае вечно

Романът „Не се казвам Мириам” на Майгул Акселсон разказва за съдбата на циганите по време на нацизма и днес

Детайл от корицата на „Не се казвам Мириам“, чийто дизайн е на Стефан Касъров. - Холокост, който трае вечно

Детайл от корицата на „Не се казвам Мириам“, чийто дизайн е на Стефан Касъров.

Сред изобилието от книги за нацистките концлагери има опасност тази да остане незабелязана. Най-малкото защото ѝ липсва свръхпатосът, създаван от исторически наложилата се колективна вина пред еврейския народ. В съзнанието на все по-отдалечаващите се от Втората световна война поколения Холокостът изглежда като вълна от насилие, насочено единствено и само срещу евреите, несъмнено най-тежко пострадали от извращенията на нацизма.

Но не бива да се забравя – и „Не се казвам Мириам“ ни го напомня категорично – че в лагерите целенасочено са избивани с не по-малко настървение и други групи от хора.

Героинята на този роман е циганка. Малика случайно взима самоличността на загинала еврейка при прехвърлянето си от лагера Аушвиц в лагера Равенсбрюк. И изживява живота си дори след края на войната като еврейка. Защото да си циганка е опасно дори и след това. Трябва да криеш коя си от най-близките си – от сина, от внуците, от съпруга и приятелите си. Дори ако си видял как доктор Менгеле убива собственото ти братче с бактерия, която изяжда лицето му. Дори ако носиш татуировка, която отбелязва принадлежността ти към едно племе, което всички, дори лагерниците, ненавиждат.

Това не е роман за злото, затворено в идеологията на Хитлер. Това е изследване на човешкото съзнание, способно да допусне това зло да съществува дори в мирно време. Циганите (името на етноса е използвано целенасочено по този начин в романа) са низвергнати и в най-мирната от всички възможни реалности – в следвоенна Швеция. Там е имало дори забрана да бъдат приемани бежанци с ромски произход. Запазили са „нацията” чиста след погромите на нацизма. Евреите са били добре дошли, но циганите са смятани за изначални крадци и низши създания. Не някога, не в удобното за презиране минало, а дори и днес.

За да оцелееш в либералното Скандинавие, не трябва да си признаваш, че носиш циганска кръв, смята Мириам-Малика. И повече от 70 години живее под прикритие, изгражда дом, наслаждава се на чистотата и реда в Швеция, тръпнейки от страх, че може да бъде разкрита. Циганката, която един ден чува от друга циганка „Romengi san?” (Циганка ли си?) и се прави, че не разбира майчиния си език.

Трудно е да се проумее тази болка, белязваща цял един живот. Некомпенсирана от нищо, нито от съжаление, нито от признателност. В романа става дума и за това, че когато след войната германската държава раздава компенсации на оцелелите лагерници, за циганите такива не са предвидени. Те са пропуснати целенасочено, сякаш ги е нямало. А всъщност именно те са единствените, опълчили се вкупом на есесовците в лагера, когато се опитват да ги вкарат в газовите камери. Само те от всички лагерници, макар и изтощени и гладни колкото тях, не са били обезверени и покорни. „Циганската нощ“ в Аушвиц е била кървава битка между охраненото зло и непокорните души на най-свободните хора на света.

Но по-страшното в романа е усещането, че за тези хора, за ромите, нищо не е свършило след ада на войната. Те страдат от проклятието на предразсъдъци, подобни на тези, които са довели до институционалния антисемитизъм. На тях се гледа като на крадци, престъпници, етническа паплач. Просто ей така, заради „лошото им име”. Заради „чистотата” на моноетническата култура, допускаща религиозни, расови, но не и етнически различия. Нещо като Холокост, който трае вечно.

Авторката Майгул Акселсон е журналистка, позната у нас с романа си „Априлската вещица“, носител на 3 големи европейски награди. „Не се казвам Мириам” е плод на обстойно проучване, макар и образите в нея да са предимно фикционални. И макар че писателката е изследвала тъканта на шведското общество и отношението му към ромския етнос, романът е отражение на настроенията в цяла Европа и дори на целия свят към тази така презирана група от хора.

Предразсъдъците в обществото се изкореняват по-трудно, отколкото персоналните. И очевидно никога не е спирала тази социална тенденция да бъдат демонизирани групи от хора, които са различни по цвят на кожата, етнос, религия или пол. Това, от което си мислим, че Втората световна война ни е излекувала, тлее като латентен вирус в колективното съзнание. И съществува реална опасност някой ден някой да ни върне във времената на концлагерите. Обществото ни все още е способно да го позволи.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах