Хора и улици

Как софийското летище не стана „Желев“, а си остана „Враждебна“

Желю Желев в момента, когато обявяват името му за президент на България през 1990 г. Снимка: Иван Салабашев - Хора и улици

Желю Желев в момента, когато обявяват името му за президент на България през 1990 г. Снимка: Иван Салабашев

Преди време инициативен комитет предложи софийското летище да носи името на първия ни демократичен президент Желю Желев. По света има практика летища да се именуват на президенти: нюйоркското е „Кенеди”, парижкото – „Шарл дьо Гол”, пражкото – „Вацлав Хавел”… Някаква комисия от интелектуални мислители заседава и отхвърли предложението. Софийската аерогара не стана „Желев“, а си остана „Враждебна” – име напълно подходящо, защото сме враждебни и настръхнали към всеки по-различен българин. А Желю наистина бе по-различен и ако България днес е различна, то заслугата е главно негова…

Поляците имат своя Валенса, чехите – своя Хавел, а ние – Желю… Той навярно не е герой от техния калибър, но за нашето българско дисидентство, което бе от дребен калибър, си е герой…

Сега нов слух подпали социалните мрежи: имало предложение да се смени името на площад „Славейков” – вместо на писателите, баща и син, да се нарече на Желю Желев. Някои дори повярваха, че бащата и синът ще станат от пейката, за да отстъпят мястото си на Желев. Нещо като „Стани Да Седна” – така червените пропагандисти наричаха СДС малко след основаването му…

Откъде тръгват такива слухове? Може би ги пускат онези, които още имат „зъб” на първия ни президент и вече трийсет години не могат да му простят, че той беше инако и изобщо мислещ, а те не бяха…

КОНЦЕРТ НА ОРКЕСТЪРА НА КИТАРИСТИТЕ НА БАРСЕЛОНА

Но кой интелигент у нас е получил дължимото признание – приживе или след смъртта си? Приживе го получават ония, които са близко до властта – те се кичат със званията и титлите, седят в президиумите или в комисиите. А след смъртта всичко е в ръцете на наследниците – най-пъргавите се уреждат. С ходене по инстанциите успяват да издействат на предтеца си паметник, булевард, улица или най-малкото табела на училище… С едно изключение – паметникът на Радой Ралин. Радой не само заслужава паметник, той си го имаше неръкотворен в народната памет – много преди Чапа да извае фигурата му и тя да бъде сложена пред бившето кино „Изток”…

Днес в софийския квартал „Мусагеница” има булевард „Марко Семов”, а на президента Желев няма кръстена дори малка уличка в столицата ни. Не, улица „Жельо Желев” има, ама в Скопие… Но защо кръстиха цял булевард „Марко Семов”? Въпросният другар, сега булевард, беше най-правоверен живковист, дългогодишен зам.-главен редактор на „Работническо дело”. Имал съм участта да ми преподава във Факултета по журналистика – изискваше да знаем наизуст речите от разните конгреси и пленуми. „Кажете, колега, какво бе същественото в доклада на другаря Живков пред Дванайсетия (или Тринайсетия – все тая) конгрес?”… Аз, студент-незнайко, мигам срещу него, защото не съм чел докладите нито на Дванайсетия, нито на Тринайсетия, още по-малко на Единайсетия конгрес…” И мънкам нещо под носа си, а отсреща: „Не е това,колега, не е! Какви журналисти ще ставате, щом не знаете най-важното – тезисите на другаря Живков… Ще се видим пак с вас наесен!”

Ето този диалог отпреди около четирийсет години си припомням, щом се сетя за булевард „Марко Семов”. Сещам се и за сентенцията, че „всяка революция изяжда децата си”… Наивните си деца, бих казал, а пък другите, по-нахалните, някак се уреждат.

И при нашата „нежна” стана така – „по-нежните” изостанаха и отпаднаха, изплуваха борбените. И борците с бухалките…


Източник: в. „Стършел“