Хорър по нашенски

През последните месеци се радваме на феномен – има една книга, за която всички говорят, и тя не е народняшка елегия или конспирологична измислица.

„Мамник“ на Васил Попов (изд. „Ерове“) се ражда като аудиосериал за „Сторител“. Преди да влезе в 668-те страници на хартиеното издание, историята за чудовището в трънското село е прочетена от Владимир Пенев в 11 епизода по час и половина. И очевидно е пленила и слушателите, и читателите си, защото почти всеки втори пост в най-голямата читателска група във Фейсбук – „Какво четеш“ – е свързан с тази книга.

Романът всъщност е сръчно написан хорър, който си има всичко по правилата на жанра – страховито чудовище, любовна история, драматични човешки съдби и финал, който дава възможност за продължение. Формулата, експлоатирана успешно десетилетия наред, е приложена пълноценно, а българският привкус придава пикантност, от която читателят очевидно се нуждае, след като дълго е хранен с хляба на Стивън Кинг. Малко от „Здрач“ на Стефани Майер (любовта между гранична полицайка и секси оживял мъртвец е дори по-добра находка), малко от Дийн Кунц с неподражаемите му чудовища, малко от кървавите страсти на Дж. Р. Р. Мартин (в тази книга също има много кръв и смърт), малко от българските народни приказки – и смесицата се оказва достатъчно увлекателна, за да прикове читателя в зимната вечер към дебелото томче.

Жанровата литература не е без традиции у нас, но за съжаление често е пренебрегвана в името на високата проза. Фентъзи и хорър книгите от български автори имаха своя подбрана, но силно ограничена публика. „Мамник“ е практически първият български фентъзи и хорър роман, който предизвиква толкова масов интерес.

Причината за това вероятно е точно сценарната формула, по която е развита фабулата. В романа напрежението нараства непрекъснато, образите са подчинени изцяло на сюжета, без да се търси дълбок психологизъм и развитие извън рамките им. Те са предсказуеми в рамките на поносимото, достатъчно характерни, за да придадат живец на историята, но и не твърде нестандартни, за да не отвличат вниманието от нея.

Езикът на романа е по-скоро остро пикантно ежедневен, отколкото изискано литературен. Васил Попов не е търсил особена метафоричност и поетичност на фразите, но със сигурност има усет за това кое би впечатлило читателя. Така трънският диалект в наратива е станал един от героите на книгата – той се откроява на фона на всичко останало, привлича внимание, създава атмосфера, подходяща за появата на чудовищни птици и излезли от гроба мъртъвци.

Авторът определено заслужава похвала, че не се е изкушил да вкара ужасяващите зверове и странници от древната българска, балканска и славянска митологии в сюжет, който да удря силно по „българщината“. Няма юнаци, потури и „корени“ в „Мамник“. Главната героиня Божана с яркочервената коса и хетерохромните очи не е типичната красавица от село, а интелигентният Емил, пациент на старческия дом, не е белобрад мъдрец, седнал край пътя. Живи, плътни хора на съвремието, те са българи не заради външните белези и кодираните „традиции“. И от това романът само печели, защото вживяването е по-сигурно – читателят със сигурност се идентифицира по-лесно със съвременници, отколкото с идеализирани фигури от митологично минало.

„Мамник“ отваря вкус у читателите за още подобни книги. Би било обнадеждаващо, ако се появят още хорър романи за възрастни, написани от български автори, които да позволят преоткриването на богатата стара местна митология в нов контекст. Искрено се надявам освен това „Мамник“ да бъде преведен на английски – от гледна точка на туристическия маркетинг и опознаването на страната ни отвъд границите ѝ подобен роман ще бъде изключително ефективен, точно защото е масов. Птицата мамник може да се впише без проблем в пантеона на световните фантастични твари заедно с драконите и жар птиците. Плътениците по нашенски пък са доста по-привлекателни от световноизвестните американски „зомбита“.

Така, преди да удивим света с литературни шедьоври, ще го накараме да ни опознае. И да свикне с тъмните ни сили.