Хосе Ортега-и-Гасет и европеецът, с двойствената му форма на живот

За интеграцията на европейските нации в една голяма свръхобщност, но и за тяхното запазване в процеса разсъждава Хосе Ортега-и-Гасет в книгата си „Европа и идеята за нация” (изд. „Колибри”). Испанският философ, социолог и есеист е един от най-проникновените изследователи на същността и еволюцията на европейската идея, а книгата му у нас излиза в навечерието на 9 май, Деня на Европа, когато се навършват и 136 години от рождението му.

„Европа и идеята за нация” събира статии и лекции на философа, писани през различни периоди от първата половина на ХХ век.

Познат у нас предимно с „Бунтът на масите”, Ортега-и-Гасет защитава убеждението, че нацията е резултат от сплотяващото чувство за съпринадлежност към определена голяма човешка общност, а това чувство се поддържа, но не се поражда от общия език, територия, традиции, кръвно родство – идея, загубила актуалността си в политическите дебати от последните години. Според Ортега-и-Гасет европейската интеграция тепърва предстои, а процесът може да се извърши, благодарение на хилядолетна общоевропейска история.

„Един от най-характерните белези на европейската култура е именно, че тя периодично преживява някаква криза. Тъкмо това обаче означава, че за разлика от други велики исторически култури, тя не е затворена, не е завинаги кристализирала култура. Няма нация, ако освен да се родиш в нея, не се грижиш за нея, ако ден след ден не я правиш и преправяш. И разбираш, че да си само англичанин, германец или французин означава да си провинциалист“, смята Хосе Ортега-и-Гасет.

Старият континент е „много стар факт” и е „разумът” на историята, развивала се на континента през последните дванадесет века.

„Нациите не трябва да бъдат подложени на валцуване, а да бъдат интегрирани, като Западът запази своя богат и многостранен облик”, гласи основното послание на мислителя.

Предлагаме ви откъс от „Европа и идеята за нация” в превод на Ефтим Станков.

Европейското общество

Този рояк от западни народи, който е излетял в историята от руините на древния свят, винаги се е характеризирал с двойствена форма на живот. Станало е така, че докато всеки един от тях е формирал малко по малко своя собствен темперамент, между тях и над тях постепенно се е създавал един общ репертоар от идеи, маниери и възторзи. Дори нещо повече: тази участ, която ги е правила едновременно все по-еднородни и все по-различни, трябва да се разбира като нещо парадоксално. Защото при тях еднородността не е чужда на различността. Напротив, всеки нов унифициращ принцип е оплодотворявал многообразието. Християнската идея поражда националните църкви; споменът за Imperium на римляните вдъхновява различните форми на държава; „реставрирането на класическата словесност“ през XV век дава старт на различните литератури; науката и унитарният принцип за човека като „чист разум“ създават различни интелектуални стилове, които моделират диференцирано дори крайните абстракции на математическото творчество. Накрая и като връх на всичко дори екстравагантната идея на XVIII век, според която всички народи трябва да имат еднакво устройство, има за резултат романтичното пробуждане на различното съзнание на националностите, което подбужда всяка от тях към свое собствено призвание.

Истината е, че за тези народи, наречени европейски, да живеят, винаги е било ясно – още от XI век, от времето на Отон III, – че се движат и действат в общо пространство или среда. Тоест, че за всеки от тях да живее, е означавало да съжителства с останалите. Това съжителство е вземало ту мирна, ту агресивна форма. Борели са се в утробата на Европа като близнаците Етеокъл и Полиник в майчината утроба. Вътрешно европейските войни винаги са се изявявали с един любопитен маниер, който ги прави много подобни на домашни свади. Избягват унищожаването на врага и са по-скоро турнири, борби на съперничество като тези на ергените в някое село или разпри на наследници за разпределение на семейно наследство. Макар и с малки разлики, всички вървят към едно и също. Eadem sed aliter. Както Карл Пети е казвал за Франсоа Първи:

„Моят братовчед Франсоа и аз сме напълно единодушни; всеки от нас двамата иска Милано“.

За първи път през последната война народите на Запада се опитаха да се унищожат едни други.

Почти без значение е обстоятелството, че на това общо историческо пространство, където хората на Запада са се чувствали като у дома си, отговаря на едно физическо пространство, което географията нарича Европа. Историческото пространство, което имам предвид, се измерва с радиуса на действителното и продължително съжителство. От само себе си и неизбежно то разделя обичаи, нрави, езици, право, политическа власт.

Една от най-големите грешки на „модерната“ мисъл, от чиито последици все още страдаме, е смесването на общество с асоциация, които са почти противоположни едно на друго. Обществото не се учредява по общо съгласие. Обратното, всяко общо съгласие предполага съществуването на някакво общество, на хора в съжителство, а постигането на съгласие касае формата на съжителството в това предварително съществуващо общество. Идеята за обществото като обединение чрез договор, следователно като юридическо обединение, е най-безсмисленият опит да се постави колата пред воловете. Защото правото, реалността „право“ – не идеите за него на философа, юриста или демагога – е, ако ми бъде позволено да използвам бароковия израз, спонтанна секреция на обществото, и не може да бъде нищо друго. Да се иска правото да регулира отношенията между същества, които преди това не са живели в ефективно общество, ми се струва – и нека ми бъде простена дързостта – една твърде неясна и смехотворна представа за същността на правото.

Не е за учудване, от друга страна, че това неясно и смехотворно мнение за правото е преобладаващо, защото една от най-големите беди на времето е, че когато хората на Запада се сблъскат с ужасните обществени конфликти на настоящето, те са се оказали заредени с един архаичен и крайно неадекватен арсенал от понятия за това какво е общество, колектив, индивид, нрави, закон, правосъдие, революция и т.н. Голяма част от сегашната ни обърканост се дължи на несъответствието между съвършенството на нашите идеи за физическите явления и скандалната изостаналост на „моралните науки“. Министърът, професорът, видният физик, писателят обикновено имат за тези неща понятия, които са на нивото на един квартален бръснар. Не е ли напълно естествено, че именно кварталният бръснар е този, който е дал тон в близкото ни минало?

Но да се върнем на нашия път. Исках да наблегна, че европейските народи от много време са общество, колективност, в същия смисъл, който имат тези думи, когато са използвани за всяка една от нациите, които го съставят. Това общество демонстрира всички атрибути като такова: има европейски обичаи, европейски нрави, европейско обществено мнение, европейско право, европейска публична власт. Но всички тези социални явления се проявяват във форма, адекватна на еволюционното състояние, в което се намира европейското общество, което, разбира се, е толкова напреднало, колкото и членовете, които го съставляват – нациите.

Строго погледнато, под „общество“ аз разбирам съжителство на хора при определена система от нрави – защото право, обществено мнение, публична власт не са нищо друго освен нрави. За съжаление, тук и сега няма възможност да се покаже как и защо това е така. Скоро ще можете да го намерите в моята книга, която ще излезе до няколко месеца под заглавие „Човекът и хората“.

Но ако общество е това, което току-що казах, ще изглежда безспорно, че Европа е била и е общество; нещо повече – че Европа като общество съществува още преди появата на европейските нации. Общността на живота при една система от нрави може да има най-различни степени на компактност; степента зависи от това дали системата от нрави е повече или по-малко плътна, или – което е същото – дали включва по-голям или по-малък брой „страни на живота“. От колосалния Дилтай знаем, че животът има страни, че е eben mehreitig. В този смисъл нациите на Запада са се формирали малко по малко като по-плътни ядра на социализация вътре в по-широкото европейско общество, което като социална среда е съществувало преди тях. Това историческо пространство, наситено с до голяма степен общи нрави, е било създадено от Римската империя и географската конфигурация на нациите, появили се след това, съвпада прекалено точно с простото административно деление на епархиите в Късната империя.

Историята на Европа, господа, която е историята на зараждането, развитието и разцвета на западните нации, не може да се разбере, ако не се изходи от този основополагащ факт: че европейският човек винаги е живял едновременно в две исторически пространства, в две общества – едното не толкова плътно, но широко, Европа; другото – по-плътно, но териториално по-ограничено, площта на всяка нация или на тесните области и региони, предшестващи като особени форми на обществото сегашните големи нации. Това е много важно, защото то съдържа кода за разбиране на нашата средновековна история, за изясняване на военните и политическите действия, на създаденото от мисълта, на поезията и изкуството през онези векове. Следователно е груба грешка да се мисли, че Европа е един утопичен образ, който може би в бъдеще ще успее да се реализира. Не, Европа не е само това, не е толкова бъдеще, колкото нещо, което е тук от далечното минало; нещо повече, тя съществува преди появата на днешните така ясно очертани нации. Това, което наистина е много нужно, е да се даде на тази толкова древна реалност една нова форма. Европейското единство не е само политическа програма за непосредственото бъдеще, то е и единственият методически принцип за разбиране на миналото на Запада и особено на средновековния човек, когото ще наречем „готически човек“, макар и да съзнаваме, че с това обобщение орязваме разнообразието на различните векове и форми на средновековен живот.