Храбростта, съхранила ни като нация и държава

„Това е народът, който преди тебе имаше всичко, коeто е пожелавал; народ, у който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение.“
Магнус Феликс Енодий

По този начин епископът на Павия, Енодий, разказва около началото на VI век за българите на своите читатели в Римската империя. По това време днешните понятия „Запад“ и „Изток“ все още ги няма, а всевъзможни варвари притесняват християнския свят, зает основно със своето оцеляване. Сред най-желаните наемници, федерати или съюзници за империята са именно българите – още Зенон ги вика на помощ срещу готите, а в епохата на Юстиниан на някои от тях даже е разрешено да се заселят в Балканските провинции. Древните автори ни предават една важна истина за нашите прадеди – воинската им доблест, съчетана с военна меритокрация – издигал се нагоре оня, който бил по-изявен в боя. По тази причина те служели като ударни отряди както на византийците, а така също и на аварския и тюркския хагани. Водещ западен учен днес смята, че името „българи“ произлиза именно от военното дело – по този начин означавали бойните отряди на голяма група сродни племена, излезли на историческата сцена във вековете.

С оръжие в ръка българите създавали и укрепвали своите държави – както Велика България, така и нашата – Дунавска, за завоюването на която била разгромена цялата византийска полева армия. Непрестанно забравяме, че Аспарух загива в сражение с хазарите, вероятно защитавайки източната граница на Днепър, за където чак до времето на Омуртаг научаваме за гибелта на български аристократи. Елитът в Първото българско царство бил целият на бойна нога – с военна дейност се занимавали даже жреците – колобри, които участвали в най-важните походи, а вероятно ръководели военни части или се грижели за тяхната мотивация в безбройните сражения.

Християнизацията не променила съществено това положение – българското общество си останало войнствено и готово да хване меча при всяка заплаха. Вярата обаче извадила напред нов прочит на храбростта – тя се превърнала в основна християнска добродетел. Никак не е случайно, че най-популярните имена днес са именно тези на светците-воини, служили векове наред като светъл пример на българите – Георги, Димитър, Тодор. Техните изображения откриваме на най-личните места в храмовете, най-често облечени в бойните си доспехи, така както са искали да ги запомним православните ни отци и зографи.

Първото българско царство паднало под ударите на руските викинги и после на ромеите, водени от Василий Българоубиеца. Но това прозвище е повод за гордост в империята и изразява уважението, което императорът натрупал във войните със Самуил и неговите наследници. Които спечелил, но едва – три десетилетия Византия не успяла да покори храбрите бранители на ключови крепости като Перник, а в сражения като Беласишката битка ромеите дали безчет жертви, сред които и предполагаемия любовник на Василий – Никифор Вотаниат, убит в боя лично от Гаврил Радомир. Самият Самуил геройски се сражавал, докато бил млад – костите му, грижливо пазени в трезора на Солунския византийски музей, носят следите от изключително тежките рани, които получил в битката при река Сперхей. Години преди това брат му Мойсей загинал при обсадата на Сяр, сражавайки се пред стените.

Най-силно героизмът на българите проличава при организираните от тях въстания във всички епохи и при всякакви обстоятелства. Петър Делян влиза във викингските саги заради героизма си – предвожда сляп своята войска и най-вероятно загива в хода на Островската битка срещу бъдещия норвежки крал Харалд. Храбри воини са и Асеневци, които преди да освободят България, са на византийска военна служба. Предполагаемият скелет на Калоян от Велико Търново носи следи от две рани върху главата, едната от които – много сериозна. Макар и идентификацията да е спорна и да е възможно да става въпрос за севастократор Калоян (гробницата му в Боянската църква загадъчно остава завинаги празна), погребаният, несъмнено висш аристократ, със сигурност е участвал и оцелял в тежки сражения. В колесницата си, по време на битката срещу Ивайло през 1277 г., загива цар Константин Тих. Народната памет е съхранила паметта за героизма на Йоан Шишман, който се изправя срещу османците в безброй сражения, а накрая е заловен и посечен от тях, най-вероятно заради превръщането му още приживе в символ на българската съпротива срещу завоевателите.

В годините на османска власт българите съвсем не чакат свободата да дойде наготово. Организирани са десетки знайни и недотам познати на публиката въстания, завери, акции. Стотици хайдушки чети се сражават векове наред с многократно превъзхождащия ги противник. Част от светиите на София в тези векове са именно организаторите на бунтовническа дейност. Прочуват се със своята огромна лична храброст като войводи Ангел, Чавдар, Вълчан, Ильо, Чакър, Жельо, Индже и още много, много други. Имена като Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Панайот Хитов и Филип Тотю стават легендарни точно защото тези личности проявяват храброст и героизъм във всякакви обстоятелства и залагат себе си непрестанно пред сабите и куршумите в безбройните схватки с многократно превъзхождащия и по-добре екипиран противник.

Пантеонът на българската слава издига на върха си личности, които също демонстрират невероятна храброст и героизъм. Идеологът на националноосвободителните борби Раковски, считан за бащата на модерната българска армия, без колебание грабва пушката, за да дава личен пример, Христо Ботев повежда малобройния си отряд и е покосен от куршума, но „ботевски дух“ става завинаги синоним на храброст и героизъм, а Левски могъщо крачи към бесилото, доказал в безброй премеждия чутовната си смелост и самообладание. Сражават се като комити видни даскали и свещеници, хора от всякакви професии, софийските книжари увисват на бесилките в края на 1877 г., водени от твърдата си воля по-бързо да докарат свободата на града ни. Българското опълчение пък се превръща във въплъщение на най-високите воински добродетели на възрожденската ни нация– в най-трудните сражения на Шипка тежестта на боя поемат именно те – потомците на поколения хайдути и бунтовници, получили най-накрая шанса да докажат окончателно на света, че българинът няма да търпи тирания и е готов да пролее кръвта си в името на свободата.

Третото българско царство воюва храбро в серия от кървави конфликти, водено от идеала на един народ за освобождаването на тези части от нашето етническо землище, които остават във или са завладени от други държави. Това е и обяснението за военните чудеса, които българската армия извършва в Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световна войни. Българските войници и офицери не са завоеватели в служба на колониални амбиции, а борци за справедливост, водени от ясното съзнание, че успехът им ще означава свобода за угнетените ни сънародници, често брутално преследвани и репресирани от чуждите държави. Несъмнено Борис Дрангов се е превърнал, напълно заслужено, във висок символ на високите идеали на българското офицерство, но на този ден ми се иска да споменем и хилядите знайни и незнайни обикновени българи, които захвърлят ралото и грабват пушката с невероятен ентусиазъм в името на своите братя.

Непрекъснато си спомням разказа за съселяните на моя прадядо от село Градина, Чирпанско, загинал няколко години преди това в щурма на Одрин. Останали без муниции в предните окопи на Дойранските укрепления, те се бият до последния човек и многократно отказват да се предадат. Подобен героизъм демонстрират хората от всяко село и град, чиито имена днес могат да бъдат прочетени на скромните им паметници. Страшните българи – „брадясали, черни цървулани“, сеещи ужас в сърцата на френския войник Жер Оливие и неговите другари, са нашите дядовци, тръгнали на една справедлива война. Също така никак не е случайно, че в редиците на храбрата ни армия се сражават с ентусиазъм по бойните полета и хора от всички малцинства – евреи, арменци, цигани, турци – всички те са обединени от националния идеал, завещан ни от Левски.

На днешния ден почитаме Свети великомъченик Георги Победоносец, римски войник от Кападокия, покровител на много народи, почитан от целия християнски свят, а даже и в Исляма. На Георги Диоклециан наредил да участва в преследванията на християните, които бил наредил за цялата империя, но светията, разкривайки своята вяра, отказал твърдо и разкритикувал безумието на императора. Последният наредил Георги да бъде измъчван и убит като предател пред стените на Никомидия. Светият мъж се прочул с много чудеса още приживе, но след смъртта си той се превърнал в упование и надежда на цялото християнство. Никак не е случайно, че именно той е духовният патрон на българската армия, която по неговия пример се е сражавала и се сражава в името на доброто и срещу всяка неправда.

Честит празник!