Храмът не е тяло на нашата вяра, а метафора

Целият живот е изпитание на вярата. Понякога невидимо, понякога – болезнено. През целия си живот човек търси Бог, независимо дали го осъзнава или не. Прави го сам, в общност, вглежда се в очите на децата си, на родителите си и навсякъде търси своя Бог. Правят го дори атеистите, но наричат търсенията си с други имена.

Пандемията днес е сред изпитанията, които идват едновременно за всички и за всеки. Тя е общо изживяване, но и много лично. Животът се променя неконтролируемо и бързата ни адаптация е важна не само за оцеляването ни като материя, но и като дух.

Дарвин казва, че еволюцията се проявява, когато се налага организмите да се адаптират към нови неща. Същото важи за човешкия дух, за еволюцията на съзнанието.

Безсловесните същества, безсъзнателните представители на флората и фауната не осмислят промените в поведението си, подчиняват се на инстинкти, заложени в тях изначално. Човекът обаче е проклет или благословен с мисъл, която анализира, синтезира и направлява действията му. Затова е непростимо еволюцията му да е неосмислена, стихийна. Духът може да бъде направляван чрез мисълта.

И не е задължително вярата и мисълта да са в противоречие, дори напротив. Само по този начин необходимата революция преди еволюцията няма да разруши, а ще съгради ново съзнание и ново виждане за вярата.

Ще говоря направо. Дошло е време – и трябва да благодарим на сполетялата ни пандемия за това – да променим анатомията на вярата. Да я изкараме от досегашното ѝ „тяло“, вече остаряло, непригодно, неподвижно. Да я съживим и възкресим в нов облик, макар да изпитваме страх и неувереност пред този неизбежен процес.

Време е да осъзнаем, че храмът не се изчерпва със сградата, точно както човекът не се изчерпва с тялото. Време е да осъзнаем, че посредниците между човек и Бог са човеци, а не богове, и да насочим към тях съмнението, което иначе ще насочим към Бог. Време е да освободим душата и духа си от оковите на догми, писани от други хора в друго време. Но най-важното, най-трудното е да разберем най-после, че всичко е метафора, а метафорите трябва да се развиват, не да се повтарят сляпо.

Пандемията, която ни затвори в домовете ни, е не само щета и трагедия, а и подарък. Подарено ни е време за осмисляне и време да преболеем осмисленото. Бог няма да отвърне лице от този, който не отиде в храма, ако това е опасно за другите. Да опазиш нечий чужд живот е по-висша ценност от това да спазиш канона. Бог е любов, а любовта не изисква и не се сърди, ако се отклониш от навиците си. Напротив, тя сама, Той сам те подтиква към саможертва – да се лишиш от утехата на тихото пространство в църквата, защото иначе може да нараниш, да заразиш, да убиеш неволно друг човек.

За тази еволюция в разбиранията говоря, за отказа от стари, повтаряни сляпо навици, превърнати в догми. Метафоричното, а не буквалното разбиране за Божията любов и за света в ръцете на Бог, ще спаси и душите, и телата на ближните.

Бог е поезия, свобода. Свободата пък ти дава право да решаваш, да поставяш на кантара собствената си утеха срещу утехата на ближния, да осъзнаеш границите си като граници на цялото. Да се лишиш от его, за да Го видиш.

Заради пандемията това може да се случи изведнъж за много хора. Не свещениците ще ни водят в това изпитание. Те са хора като нас – телата им се разболяват, духът им се съмнява. Те бранят църквата, не Него лично. А Той е навсякъде. Дори в домовете ни, където сме затворени. Най-вече там, защото там са хората, които са част от Него.