Христо Бойчев: Кога ще се оправим? Питайте Кулеков, той го измисли

– След онези избори с Иван Кулеков поехте в различни посоки – той реши да критикува системата от чалга трибуна – как оценявате неговия избор, не легитимира ли той чалгата с присъствието си в това шоу?

– Той по-скоро компрометираше стила на предаването, което се опитваше уж да балансира между чалга и високи жанрове. Впрочем, той илюстрираше съдбата на всеки български интелектуалец, принуден да оцелява в условията на чалга-икономиката, наречена пазарна. Като чуя „пазарна икономика“, винаги си представям сергиите на пазара в Полски Тръмбеш.

– Днес политиката е шоубизнес и много професионални шоумени и актьори по света влизат във властта – не е ли време отново да опитате с Кулеков?

– Не знам, но се страхувам, че този път може наистина да ни изберат – все по-невзрачни кандидатури издигат партиите. Самите партии се страхуват от силен президент, за да не им се бърка в политиката.

– Тази година празнуваме 30 години след началото на промените. Как се промени културата на българина по време на прехода?

– Културата се променя пазарно и предлага това, което се търси масово – попкултура, т.е. варианти на чалгата. Частните телевизии поощряват това, защото привлича масите и вдигат рейтинг, което значи повече рекламодатели и така се формира масовият вкус, който затваря кръга на пазарния механизъм. За съжаление, пазарен механизъм има само в медиите. Де да беше така и в икономиката…

– А каква бе ролята на културата в промяната?

– Според мен – почти никаква. Комунизмът си падна сам – той просто фалира. Промените си ги извършиха пак отгоре, а пазарна икономика нямаме и до днес. Движещ фактор в икономиката не е свободният пазар, а корупцията.

– Защо културата в продължение на 30 години е последна грижа за държавата?

– Защото е и последна грижа както на масовия българин, така и на управляващите – т.е. какъвто е „материалът”, такава е и културната му еманация. Ако трябва да направим сравнение – какъвто е процентът на интелектуалците сред населението – такъв е и процентът за култура в републиканския бюджет. Тревожното е, че както пада нивото на образованието, така намалява и бюджетът за култура.

– Вашите пиеси се играят по цял свят – считате ли се за успял творец?

– Успял е относително и субективно понятие. Има много по-успели от мен. Изкушавам се да се считам поне за мисионер на българската култура. Изкушавам се да мисля, че съм може би първият български автор, поставен на сцените на Австралия, Нова Зеландия, Сахалин, Мексико, Южна Африка… На сцените на театър „Станиславски” и „Таганка”. Бях на моя премиера дори и в Тюбинген, където през 1563-а е отпечатан първият текст, писан на кирилица. Представял съм България и на сцените на Страсбург. Не като евродепутат, а като автор.

– Този успех какъв живот ви осигурява?

– Напрегнат – за свободата се воюва всеки ден. Свободата, както казва геният, е на върха на копието.

– 30 години след промените какво предпочитате: свободата или сигурността?

– И двете. В действителност сигурността дава свободата. Бедният винаги е зависим. Но и олигархът също. У нас всички олигарси се движат с по седем-осем бодигардове. България, оказва се, не е място нито за бедни, нито за богати. Т.е. неподходящо място за инвестиции.

„Бедният винаги е зависим. Но и олигархът също. У нас всички олигарси се движат с по седем-осем бодигардове. България, оказва се, не е място нито за бедни, нито за богати.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Кога сте се чувствали най-щастлив като творец?

– По-скоро съм се чувствал развълнуван, отколкото щастлив. Може би на първата си постановка на студентския театрален фестивал, когато видях реакциите на публиката и журито и разбрах, че моят текст „работи”.

– А щастлив като български гражданин?

– Щастливите български граждани не са много и аз не съм между тях. Но бях щастлив по времето на Горбачов, когато се пропука комунизмът. Развълнуван като гражданин бях и когато у нас падна комунизмът – или така поне си мислехме. Но когато съобщиха в новините в 9, че Живков е свален, отворих прозореца на 8-ия етаж и извиках продължително с пълно гърло „У-у-у-у-у-у-у-у!“. Последва дълбока тишина. Това беше единствената реакция в целия комплекс „Младост”. Но ако националният отбор вкара гол, поне половин час трещят пиратки и бомбички. По-късно, на първите избори, повечето млади политици на СДС бяха от „Младост”. Половината бяха агенти на ДС, разбира се. Оттогава та досега. Или както се казва „Во нине, во пристне и во веки веков“. Това е, или поне така изглежда…