Христо Ботев: Всеки човек и всеки народ тегли от ума си

В Деня на Ботев сме длъжни да напомним, че големият ни поет и революционер е бил най-вече публицист, пламенен и непримирим, и това, което е оставил като послания във вестниците си, и до днес звучи пророчески.

Днес ви предлагаме текст, публикуван във в. „Знаме” през април 1875 г., който често погрешно се цитира като авторски. В него Христо Ботев, редакторът на „Знаме”, всъщност цитира писмо на бесарабски българин от територията на днешна Молдова. Съдбата на бесарабските българи дълбоко вълнува поета, който няколко години прекарва в обучение и преподаване в Одеса и бесарабското село Задунаево. Няма съмнение, че Ботев споделя изцяло изложеното в писмото и коментарите му преди и след него доказват това. А разказът на неназования българин от Комрат сякаш е писан преди дни – действията на руското правителство от онова време не се различават особено от днешните.

Предлагаме ви точно днес, на 2 юни, да прочетете целия текст на публикацията от в. „Знаме”:

Жалостни слухове достигат до нас из руска Бесарабия, т.е. из оная обетована земя, в която една част от нашия народ намери прибежище в страшните години на своите страдания. И там, както и на всяко друго място, българинът е биен, обезчестен, излъган, съсипан и наказан по закона на варварския деспотизъм!

„Кажете ни, – пита един наш приятел из Комрат (днес град в Молдова – б.р.) – виждате ли вие край на българските страдания? В Турция ни мъчеха и предаваха едно време като скотове, а днес душат всяко едно стремление към човечески живот. В Румъния ни преследваха и продаваха на турците, а днес с още по-голяма енергия ни лъжат, експлоатират, обират и отнемат всяко едно средство за съществувание. Сърбия ни е лъгала със своя шарлатанствующи патриотизъм в продължение на всичкото свое съществувание и още дълго време ще да ни лъже и ще да се ползува със силите, с доверието и с глупостта на нашите неразбрани патриоти. А Русия, тая мнима защитница на славянството, тя употребява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на земята българските колонии. Тя отне земите на колонистите, подложи ни с всичката своя немска строгост и подлост под „закона на общата повинност” и, когато ние пожелахме да оставим пепелищата на ногайските татари, които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да се върнем в своето старо отечество, изпроводи няколко черни български души, за да ни отвърнат от това намерение. Но това, което не можаха да направят устата на продадените блюдолизци, направиха казаците със своите сулици и камшици, и с копитата на своите коне, направи правителството със своите тъмници, със своя Сибир и със своите 25 по гърба. Вие няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село казаците извързаха всичките старци, мъже и ергени и като ги испроводиха „куда Макар телят не гонял” (руски идиом със значение „на майната си” – б.р.) не оставиха ни една жена необезчестена, ни една мома неразвалена и ни едно дете неизнасиловано. Тия изпокрадоха имането и покъщнината на селяните, изпоклаха им птиците и добитъка и всичкото това премина ненаказано от страна на правителството. На места даже и кръв се проля! Кажете ми после не ще ли нашият народ да заеме мястото на евреите в Европа? Не е ли всичкото това знак, че тоя народ се смяташе и се сметя сега даже за стока, с която всеки има право да се обръща както иска? На нашите викове за свобода, на нашите стремления за братство и за съединение със славяните, и на нашите трудове за прехрана на тираните никой почти не обръща никакво внимание.

Първата рекрутация, която правителството прибърза да направи по колониите, има твърде печален изход. Правителството натовари 1000 души български момци в един твърде веран вапор и ги испроводи на Кавказ в такова зло време, щото от бурите вапорат потъна в Черното море и нашите отидоха да защищават от рибите своето ново отечество. Нашето правителство е запретило входа на всичките български вестници в държавата и целта на това е „да не се раздражават духовете”. Видите ли какви прекрасни мерки употребява защитницата на славяните, за да еманципира своите едноплеменници и едноверци? Какво ще да кажете против това?”

Ние не ще да кажеме нищо друго, освен това, че всеки човек и всеки народ тегли от ума си. Кой ни е крив, когато ние със своето воловско търпение във всяко едно отношение се стараем да докажем, че сме родени за тояга. „Трай, душо, черней, кожо” е девизата на нашия живот.