Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Христо Карастоянов: Познаваме миналото си не от историята, а от литературата

Чорбаджиите са били истинският двигател на Възраждането, но Ботев ги е обявил за „изедници“ и така са останали

„Преди 26 г. българският писател беше обявен за подлога на предишната власт. При това – всички под ножа! В цялата тази вакханалия на отрицанието и псуването изобщо не се разбираше кое е позор и кое – слава“, казва Христо Карастоянов. - Христо Карастоянов: Познаваме миналото си не от историята, а от литературата

„Преди 26 г. българският писател беше обявен за подлога на предишната власт. При това – всички под ножа! В цялата тази вакханалия на отрицанието и псуването изобщо не се разбираше кое е позор и кое – слава“, казва Христо Карастоянов.

„Една и съща нощ“ – романът на Христо Карастоянов за последната година и половина от живота на Гео Милев, спечели наградите „Хеликон“ и „Дъбът на Пенчо” за 2014 г., както и националната литературна награда „Елиас Канети” през 2015-а. По мотиви от същото произведение бе създаден спектакълът „Гео“ с режисьор Иван Добчев, който от миналата есен се играе в Народния театър.

edna i sashta

От дебюта си през 1981 г. с белетристичния сборник „Пропукан асфалт”, Христо Карастоянов е автор е на 30 книги. Печелил е наградата на СБП за документалистика („Записки по исторически наивизъм”), „Златен ланец” за разказ на годината в конкурса на вестник „Труд”, приза „Чудомир” за хумористичен разказ и др.

През 2012 г. в берлинското издателство „Дитрих” излезе трилогията му „Кукувича прежда”, а през декември същата година романът „Името” му донесе и наградата „Хеликон”. Разговаряме с него след завръщането му от САЩ, където бе поканен по повод предстоящия превод на „Една и съща нощ“ на английски език.

– Г-н Карастоянов, в едно есе Джон Стайнбек споменава, че ролята на писателя в Америка е нещо средно между акробат и тюлен в цирка – за разлика от ролята на писателя в Русия, където той е обявен за „архитект на човешката душа“. Какъв е писателят в България? Променя ли се неговата роля?

– Не знам. Нали си спомняте какво се случи на българския писател през осемдесет и девета и деветдесета година…? Най-общо казано беше обявен за подлога на предишната власт. При това – всички под ножа! И писателите се паникьосаха: едни се покриха, други се замятаха в някакви истерични жестове, трети спешно се преквалифицираха в телевизионни гурута, чудо! В цялата тази вакханалия на отрицанието и псуването изобщо не се разбираше кое е позор и кое – слава. А държавата не си поплюваше: лесно направи книгата труднодостъпна (като цена), изрита я на тротоара. Стопиха се и ония привилегии, заради които всеки бленуваше да стане член на Писателския съюз, самият Съюз пък бързо се разцепи като Синода… Вече да не говорим как взривно се намножиха издателствата, които предпочитаха Мики Спилейн и Клайв Каслър пред… – да не казвам имена, че каквито сме станали кибритлии! В същото време всичко живо прописа.

Наистина не знам… Изгубеното доверие много трудно се възстановява, изгубената любов още по-трудно. Вероятно двадесет и пет години са твърде кратко време, за да се върне общественият авторитет и присъствието на пишещите в съзнанието на българина – обаче аз една друга работа се сещам. Умни хора са казали, че в смутни времена народите са обръщат за ум и съвет към своите писатели, а само в мирни и спокойни – към генералите си. Сега Вие ми кажете в какви времена живеем днес, че така сме се втренчили в пагоните на един генерал! И още нещо ми се ще да уточня: нали нямате предвид дали писателят е на екрана на телевизора и водещата го гледа в устата, сякаш сере алтъни и оповестява истини от последна инстанция? Надявам се, че имате предвид по-скоро книгите на българските автори…

– А променя ли се самото общество? Като че ли напоследък изникват непрекъснато най-различни и все по-категорични линии на разделение, по които започват бесни спорове и дори масови протести – от маловажни – като кърменето в моловете, до много важни – няма обществен консенсус нито по миналото, нито по настоящето и бъдещето на България. Как стигнахме дотук?

– Ето това според мен е най-важният въпрос. От маса време се ужасявам – ще ме извините, надявам се, за клишето – от това чудовищно разделение. Разделени сме непримиримо по каквото изобщо му хрумне на човек. Знам ли, може и да съм прекалено вторачен в конспиративните теории, но наистина си мисля, че на някого всичко това му върши идеална работа. Иначе как така не минава ден без да ни подкокоросат да се хванем за гушите?! Включително и за очевидни неща, по които уж няма как да има две мнения. Няма разум в тая работа.

Навремето Мирон Иванов беше дошъл за някаква среща в Ямбол и докато вървяхме към читалището, взе да ми разправя, че напоследък се бил занимавал с историята на катедралите. И в Испания имало катедрала, дето била строена хиляда години.

Ти представяш ли си бе, Христо! – вика. – Тия испанци хиляда години са на едно и също мнение по един и същи въпрос...!” 

Мирон Иванов беше властелин на поантата. Както и да е…

Тя нашата работа дълга и широка за обяснение, тъй че по-добре да кажа един стар виц, дето ми се налага да го повтарям поне три пъти седмично. Значи, върви си един с чувалче в ръка и сегиз-тогиз го раздрусва. И го среща един друг и го пита какво носи в това чувалче. „Мишки!” – рекъл онзи. „Тъй – казал другият. – И защо ги раздрусваш тия мишки?” „За да ги замая! – обяснил му човекът. – Защото като се осеферят и ми прогризват чувалчето…” Сега, вицът вярно е стар, но вече взех да се питам: И кое по-точно му е старото?!

– Тези дни преподаватели по история написаха открито писмо против използването на историята за политически цели. Като че подобен подход се прилага и към литературата – поне тези произведения, които се изучават в училищата? Грижата за патриотичното възпитание ли е основната цел на литературата?

– Ами аз май съм съгласен с ония, които смятат, че ние познаваме миналото си не според историята, а според литературата. И мисля също така, че историците хич не са невинни в тая работа – само си помислете върху онова, дето не знам кой точно го е казал: че историята се пише от победителите. Даже си позволявам да кажа, че историята се зачерква от победителите. И ако някой обслужва политиката, то не е историята, а е историографията. Сиреч кой? Историците. Да не би филанкишията да ни обясняваше, че атентатът в „Света Неделя” през април 1925-а не е работа на Коминтерна и на българската компартия, а на шепа нещастници, наречени „левичари”?

Това е от една страна. От друга страна е силата на словото. Не се майтапя. Всички сме наясно, че чорбаджиите са били истинският двигател на Възраждането. Най-малкото защото всеки от тях се е чувствал някак си задължен да даде пари, та да се изучи някое момче-българче по чужбините и то после да се върне да работи на ползу роду. Обаче какво става? Изрича Христо Ботев яростното „чорбаджия ли изедник” и точка по въпроса. Купища книги за Добри Желязков Фабрикаджията (също чорбаджия в този смисъл) срещу две думи на поета. „Богат е”, казва, пък го не пита колко е души изгорил живи, сироти колко той е ограбил…”. Та чак Жан Виденов го повтори това „чорбаджия изедник”, ако си спомняте.

– Редно ли е, когато стане дума за османското владичество, хората да вярват повече на книгите на Иван Вазов и Антон Дончев, отколкото на историческата наука? От по-висш порядък ли е художествена истина, не ли опасно това масово отричане на науката?

– Дали е от по-висш порядък художественото слово, не ми е дадено да знам, но че е по-определящо – това е сигурно. Това имах предвид. Каквото и да се напише за ужаса в Батак, пет пари няма да струва пред това, което ни е разказал Иван Вазов за същия този Батак. Едно обикновено стихотворение, ама написано от Вазов! Изкъртва те с простички думи, които никой вече не може да изличи от съзнанието ти. Но понеже не ща да се намесвам в текущия, така да се каже, скандал, искам да кажа, че това е така не само у нас. Не знам защо не мога да забравя как преди десетина години, когато се вдигна световната олелия около Дан Браун и неговия роман The Da Vinci Code (преведен у нас кофти като „Шифърът на Леонардо”), по „Дискавъри“ ли беше, по „Хистъри” ли – имаше филм, посветен на същия този проблем: Мария Магдалена, зачеркването на името й от евангелията през 590 година, и от там – положението на жената в световната история и в целия съвременен свят. И участват, значи, видни теолози, корифеи, хора, посветили живота си на цялата тази измама, обаче в края на всеки епизод се появява Дан Браун и самоуверено приключва спора! Обобщава! Обяснява! Дан Браун като истина от последна инстанция! А пък си помислете: къде е Дан Браун – къде Иван Вазов.

– Последните години получихте няколко награди – три само за „Една и съща нощ“ – с какво те са ценни за вас?

– Ами с какво… Преди всичко с усещането, че може би съм си свършил добре работата. Заниманието с литература, разбира се, не е състезание, а ако все пак е нещо такова, то не е спринтова дисциплина. По-скоро е нещо като маратон или крос по възможно най-пресечената местност. И все пак – ако някое жури е сметнало, че твоята книга поне с мъничко е била по-добра от останалите, е как да не си доволен! И още нещо има в цялата тая работа с наградите. Имах привилегията да участвам в една много интересна дискусия, организирана от книжарници „Хеликон”. Темата, която зададе Юри Лазаров там беше – дали литературните награди се отразяват върху търсенето на книги от български автори. Не помня дали излязохме с някакво „единно становище” тогава, обаче миналата година, след като Недялко Славов получи орлето на „Хеликон”, случайно минах през книжарницата им в Стара Загора. И там момичетата ми казаха, че, да, веднага след новината „432 херца” е вдигнала продажбите. И ще прощавате за нескромността, но и на „Една и съща нощ” Божана Апостолова вече пусна четвърти тираж. Предполагам, че това се дължи и на наградите.

– Наскоро бяхте в САЩ, бихте ли ни разкали за участието си в преводаческата лаборатория?

– Беше хем полезно, хем някак си поучително. Просто на стари години научих много неща: в Ледиг хаус, където беше резиденцията, идваха издатели, редактори, литературни агенти – ей така, по тяхна си традиция. А вече конкретната работа с Изидора Анжел по превода на „Една и съща нощ” е по-дълга история…

– Какво ви впечатли в Ню Йорк?

– Благодаря Ви за този въпрос. Вижте, когато бях млад, умирах да видя Ню Йорк. И сигурно е голям късмет, че го видях едва сега, вярвам, че ме разбирате… Защото сега изобщо не ме шашнаха нито небостъргачите, нито Бруклинския мост, нито Уолстрийт, нито дори музея Метрополитън. Съвсем други неща виждах и други неща ме впечатляваха. Например Милена Делева ми показа една шестнайсететажна сграда, където имаше пожарна стълба само между дванайстия и тринайстия етаж! Ей така, виси си там на високото и доникъде другаде не стига. Но от всички тези други неща комай на първо място – за мен де! – беше смайващата добронамереност на този град. Сутрин се мотаех из Сентръл парк и всеки втори човек ми викаше „гуд морнинг”… Спокойствие, та спокойствие! Нали ще ми повярвате, ако Ви кажа, че видях всичко на всичко три пъти полицаи? Първия път в метрото нещо се разправяха с един, който гледаше едновременно в няколко посоки, втори път – пред музея на събитията от 11 септември (там бяха тежко въоръжени, като в екшъните) и след това, докато пътувахме с ферибота до Стейтън айлънд – да я видя най-сетне тая пуста Статуя на свободата: през цялото време ни придружаваше полицейски катер с тежка картечница на носа. Толкоз!

– Българската литература в крак ли е със световната? Какво й пречи?

– Ами мисля, че й пречи това, че не е конвертируема. Или разказва за кахърите на някоя госпожа сутрин, или е написана под индиго. Само че ето, да кажем, Георги Господинов и Алек Попов вече наистина пробиха на големия книжен пазар. Дето се вика – think about it!

– Един критик описва последната ви книга „Една и съща нощ“ като „роман за липсващата справедливост в България, за отсъстващото възмездие, за изгубеното чувство за срам, достойнство и справедливост“. Това сякаш е писано за нашето време. Виждате ли светлината на разсъмването? 

– Не.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах