Христо Мутафчиев: Сега и да отворим театрите, публиката може да не влезе в тях

Културните институции първи затвориха врати след обявяването на пандемията от коронавирус – и най-вероятно ще отворят последни. А най-последни ще бъдат сценичните изкуства – драматични и музикални театри, опери, филхармонии, защото в техните зали зрителите са разположени в най-голяма близост.

В момента Министерството на културата и Столичната община обмислят първите стъпки към бавното завръщане към новото нормално, както по цял свят наричат живота, който ни предстои след края на изнъредното положение. Един от партньорите на държавата и общината в оформянето на тези мерки е Съюзът на българските артисти. Затова поканихме на разговор неговия председател Христо Мутафчиев, за да научим как си представя първите срещи на творците с тяхната публика.

– Г-н Мутафчиев, кога реално може да бъдат отворени театрите в България?

– Когато и да отворят, това крие известни и неизвестни. Репетиционният период може да започне и по-рано. Защото ако приемем, че в една постановка участват двама, петима, до десет актьори, те могат спокойно, при спазване на всички мерки от здравното министерство, щаба и правителството, да се подготвят за новия сезон.  Както знаем, бе взето решение до излизане от извънредното положение и 6 месеца след това театрите да бъдат финансирани директно от Министерството на културата. В момента са освободени от формата на делегиран бюджет.

– Възможно ли е връщането към нормалност в сценичните изкуства преди есента?

– Театралните зали може да започнат да отварят за публика през септември, октомври, ноември и декември – по-рано публиката няма да влезе. Защото ние може да отворим, но публиката може да се страхува да влезе в закрити пространства. Не дай си Боже тази болест да има втори цикъл през септември и октомври…

– Обсъждат ли се варианти за културни събития на открито?

– Столичната община в момента работи по това – мисля, че събития на открито ще могат да се провеждат от 1 юли нататък. В Съюза на артистите планираме събитията от Софийския театрален салон и наградите „Икар“ от 1 юли нататък в открити пространства. Предстои ни да открием изложба за Катя Паскалева, Софийския театрален салон за деца… не изключвам градинките и парковете на София. Но не виждам случването на икарите по-рано от 1 ноември.

– Надявате се, че ще успеете да проведете церемония на наградите „Икар“ тази година?

– Не се надявам, аз съм длъжен да проведа наградите „Икар“ тази година. Готови сме почти с всичко, останаха дребни подробности. Дали ще бъде с публика или без, ще го решаваме спрямо моментната ситуация и спазвайки всички указания на властите. Но награди ще има, щом като има номинирани. За колегите това е престижно отличие и голяма част от тях си чакат наградите с голямо нетърпение.

По отношение на театрите, смятам, че по-рано от края на септември, октомври и и ноември не е логично да търсим подход към публиката. Още повече, че през летните месеци публиката не желае да посещава закрити зали, тя седи по градинки, паркове, хората ходят на почивка. Логично е веднага след лятото да започнем да каним публиката, да я ухажваме, а тя между другото е нетърпелива да гледа театър. Въпрос на мерки, действия от страна на управляващите, които да са те, и въпрос на това дали хората ще придобият смелост да парират страха и да влязат в зали на закрито.

– Може да се наложи да водите голяма битка за убеждаването на публиката…

– Не вярвам, че битката ще бъде толкова мощна, защото всички форми, до които прибягнаха творците по време на извънредното положение – онлайн издания, интернет събития, социални мрежи и така нататък – показаха, че публиката има огромна нужда от култура.

– Някои казват, че никога не са консумирали толкова много култура – защото беше безплатна, а иначе не могат да си позволят. А имаха и време.

– Може да се каже. Но има и още нещо – в София има концерти, спектакли и събития, които само софиянци може да видят, а така всички тези събития, които се случиха в онлайн пространството, бяха гледани от цяла България, да не говорим за Македония, Сърбия и Румъния и навсякъде по света, където има интернет.

– Дали тази практика не трябва да продължи под някаква форма и след края на кризата?

– Има вече запитвания в тази посока, така че няма да го изоставим като форма на общуване. Въпросът е до каква степен тази форма върши работа и дали я върши така, че колегите да се втурнат да я разработят като платформа. Защото никой не може да замени живия контакт с публиката. Театърът разчита именно на този жив контакт, иначе става кино, филм. В повечето случаи там, където не е и заснето добре, това създава дискомфорт и хората казват: „Няма да гледам такова нещо, ще си отида на театър“.

– Действително продукциите на Кралския национален театър на Великобритания са великолепно заснети, монтирани и озвучени…

– Гледал съм ги, да – но имайте предвид, че там става дума за много пари, а не просто за пари, които да покриват някакви мерки и обезщетяват отделни творци. Там са дадени много с точно тази цел – да се случи дадено събитие по най-добрия начин. Такава е стратегията.

– Как театрите по света планират да се завърнат към нормалната си дейност?

– Наблюдавам Испания. Тук натискът беше да отворят отново ресторанти и заведения с градинки, основното условие беше да не е повече от 30% запълняемост. Следващата стъпка е това да бъде пренесено в театралните и кинозалите. Разбира се, това е малко, но е начало. Хубавото в случая е, че държавата и Министерството на културата предприеха действия не само да обезщетят колегите в рамките на извънредното положение, но и 6 месеца след това, като поемат заплащането на трудовите договори. Доколкото съм разговарял с министър Банов, това важи до момента, в който театрите отново започнат да привличат публика и в случай, че един театър, независимо от кой град в страната, покаже, че започне да се съвзема и че публиката вече има интерес да започне да влиза. В момента, в който театърът постигне някакво ниво на самодостатъчност, той ще бъде изваждан от централизираното финансиране и ще си работи по старата методика с делегиран бюджет. Но дотогава държавата ще се грижи за държавните театри.

– Да си представим какви ще са приходите при 30% запълняемост на една зала…

– 30% е началото. Нали не очакваме още от самото начало залата да гръмне до козирката и да направим такива преходи, че да си обезпечим следващите 15 години. Всички държави по света действат по този начин – стъпка по стъпка и най-вече опазвайки здравето на човека.

– Има един проблем с представленията на открито – разполагаме ли с достатъчно места за подобни събития?

– Покрай честите пътувания, които имам в цялата страна, знам за поне 10 града, в които има места за сценично изкуство на открито. Играл съм там.

– Вероятно имате предвид летните театри. Представете си колко театри ще искат да ги наемат, опери, оркестри, попизпълнители…

– Не мога да предвидя, за да коментирам. Но вижте, спокоен съм, че изкуството във всяка форма ще се съвземе, но ще се съвземе последно от тази карантина. И то не защото не сме готови, а защото публиката ще се страхува да се събира на едно място.

– Вие лично как изкарахте извънредното положение дотук?

– Продължавам да го изкарвам извънредно. Стоя си вкъщи, обръщам внимание на семейството си за пръв път от доста години насам.

– Значи всички са доволни?

– Вече пет пъти съм номиниран за изгонване от къщата.

– С какво ги дразните?

– Е, с какво? С каквото всеки дразни другия, човешки неща. Най-важното за мен е, че успявам да ги виждам и да съм с тях. Защото аз наистина, разпилявайки се през годините, осъзнах, че много по-малко време съм бил с тях, отколкото на работа или с колеги. Освен да си общувам с близките, чета, планирам нови неща… Гледам да бъда полезен и на себе си, и на колегите.

– Успяхте ли да избегнете депресията? Много хора получиха пристъпи на паника.

– Не, за мен депресията е загуба на време, аз не мога да си губя времето.

– Контролирате се до такава степен? Завиждам Ви.

– Да, мога и това ме прави по-силен. Да си контролирам, не знам как да го кажа, химията в мозъка. А, разбира се, всеки човек изпада в нервни състояния, но това е част от общия филм, в който участваме.

– Какво извън изкуството и театъра особено Ви липсваше под карантина?

– Липсваха ми срещите с приятели, общуването с колеги. Но аз това го играя за втори път. Имам един инсулт, който ми наложи карантина – разбира се, под друга форма. И оная, първата карантина, ме научи на търпение и сега много по-лесно понасям това събитие, защото мога да намеря формата на търпение и да я приложа в това извънредно положение за себе си и за семейството си. Това, мисля, е далеч по-важно.

Ще излъжа, ако кажа, че не ми липсва театърът. Но театърът предстои. Аз съм от тези, които го знаят със сигурност.

– Накъде ще хукнете, когато отменят извънредното положение?

– Не съм мислил, но искам да пътувам на зелено. Да отида малко в планината, може би на морето… Но едва ли ще ми се случи веднага, имам доста работа в Съюза на артистите. Мерките, които Министерството на културата в момента предлага като първоначални, ще бъдат доразвивани и най-вероятно ще се предлагат и нови, които да подпомагат съсловието. Ние като Съюз на артистите сме участници в този процес. Няма кой да ни остави да си почиваме, докато другите се оправят.