Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Хубав филм, развален от грозна лъжа

Сблъсъкът на Чърчил с Хитлер е достатъчно драматичен и няма нужда от допълнително разкрасяване във филма „Най-мрачният час“

За ролята си на Уинстън Чърчил Гари Олдман получи номинация за „Оскар“. - Хубав филм, развален от грозна лъжа

За ролята си на Уинстън Чърчил Гари Олдман получи номинация за „Оскар“.

„Най-мрачният час“ проследява събитията от 9 май до 4 юни 1940 г. – от ранните дни на Втората световна война, когато падането на Франция е сигурно, а опасността от немска инвазия на британските острови изглежда неизбежна, до произнасянето на прочутата реч на Чърчил, известна като „Ще се бием по плажовете“.

На 10 май, по настояване на опозицията, Невил Чембърлейн (Роналд Пикъп) подава оставка от премиерския пост – политиката му на омиротворяване се е провалила, не е успял да спре Хитлер и войната. На негово място е избран неособено харесвания в собствената си партия и от краля Уинстън Чърчил (Гари Олдман), известен като привърженик на безкомпромисната борба срещу Хитлер, Мусолини и всяка диктатура.

Докато неудържимите сили на нацистите настъпват, а войските на Съюзниците са притиснати на плажовете на Дюнкерк, съдбата на Западна Европа изведнъж ляга на плещите на новия министър-председател.

Действието в „Най-мрачният час“ се развива в същите няколко дни, което гледахме и в „Дюнкерк“ – един от най-добрите филми на 2017-а – само че от другата страна на Ламанша. 300-хилядната британска армия е притиснатата към морето от германците и изглежда обречена. А без тази армия вече нищо не може да спре нацистите да нахлуят на Острова. В този най-мрачен час Чърчил получава сигнали, че Мусолини може да съдейства за сепаративни преговори с Хитлер…

Както знаем от историята, Чърчил не желае да преговаря с Хитлер, а да го унищожи. Филмът показва как се стига до това решение. И точно тук иначе великолепният режисьор Джо Райт („Изкупление“) и чудесният (номиран за „Оскар“ за „Теория на всичко“ сценарист Антъни Маккартън) правят нещо непростимо (което сигурно ще се хареса на огромен брой зрители). Нямам никакъв проблем с историческите неточности във филми като „300“ и „Троя“ – самите им създатели никога не са заявявали такива претенции. Когато обаче правиш не фентъзи-екшън, а биографичен филм за политик, който не само е описан подробно и познат отлично, ами дори все още има живи съвременници, всичко би трябвало да е точно.

Изглежда Райт и Маккартън са сметнали, че праволинейната и еднопосочна решителност на Чърчил е малко скучна за съвремения кинозрител – човекът мрази Хитлер още отпреди идването му на власт и непрекъснато повтаря, че диктаторите не могат да бъдат спрени с мирни средства. Ами очевидно е, че когато дойде на власт, ще поведе тотална война срещу Хитлер „в морета и океани, по плажове, полета и хълмове*“, както и става. Според създателите на филма това явно не е било достатъчно интересно и са го разкрасили (меко казано).

Хубавият биографичен филм трябва да има първо хумор – Чърчил е оставил достатъчен брой остроумия, във филма има дори и две WC шеги (в случая WC не идва от Winston Churchill); второ – поне малко романтика – един момент Прасчо (както то нарича жена му – в ролята Кристин Скот Томас) нежно грухти; трето и четвърто – демитологизация и дегероизация – за почувстваме героя по-близък, пълен с обикновени недостатъци – Чърчил е представен като избухлив, фъфлещ старец, който пие от сутрин (бренди) до вечер (уиски), а на обяд – шампанско, и пуши по десетина пури на ден (когато реши да пести) и обижда секретарката си (Лили Джеймс). Тук няма проблем, още повече, че в това има някаква истина.

Кристин Скот Томас и Гари Олдман в романтичен момент в „Най-мрачният час“

Проблемът е, че 70-годишният по онова време политик е показан като колеблив, неуверен и дори некомпетентен (обажда се да моли за помощ американския президент, все едно не знае, че в този момент САЩ са приели неутралитет). Представен е като човек, който преди да се опълчи на Хитлер, е преминал през (винаги много въздействащите в киното) дълбоки вътрешни съмнения – да се бие ли, или да преговаря. Може и да е преминал, но е запазил съмненията за себе си (въпреки че булдозите нямат особени вътрешни съмнения). Чърчил в никакъв случай не е бил премиерът, който за един ден си сменя пет пъти мнението по въпроса, както виждаме във „В най-мрачния час“.

Най-големият проблем е онази най-вълнуваща сцена, в която Чърчил изненадващо влиза в метрото, за да чуе мнението на народа. Искат ли обикновените хора война с Хитлер, или предпочитат преговори (въпреки че малко по-рано е изкрещял на външния министър Халифакс (Стивън Дилейн): „Не можеш да преговаряш с тигър, докато главата ти е в устата му!“). Странно, че не се сетил да предложи референдум със същия въпрос – все едно, че не е лидерът, повел страната си в най-мрачния час, а примерно Слави Трифонов, който – ако народът му каже – ще тръгне със зелени гащи.

Гари Олдман в една от най-силните, но лъжливи сцени в „Най-мрачният час“

Но така е по-драматично. От една страна имаме десетина обикновени хора, стреснати и очаровани да видят истински министър-председател в метрото – а от друга самият Уинстън Чърчил – велик, но също така трогнат и очарован да се вслуша в мнението на народа – чиста проба оскаров материал! Наистина вълнуваща сцена, ако не беше просто популистка лъжа. Бих се радвал да видя някой ден подобна сцена във филм за Бойко Борисов (стига да е комедия), но сценката „Чърчил слуша народа“ ми дойде в повече. Чърчил никога не е влизал в метрото и никога не е ползвал обществен транспорт. По признание на Антъни Маккартън, „няма исторически данни за такъв случай“ . Измислен е от сценариста, за да добави драматизъм, но е добавил лъжа, обида за Чърчил и популизъм. Точно затова за огромното мнозинство зрители това е един от най-силните моменти във филма. Така действа популизмът.

Чудесен кадър, сякаш от друг, по-интересен филм

Към всичко останало в „Най-мрачният час“ трудно могат да се намерят възражения – от актьорите, грима и декорите, до музиката, темпото и диалозите… Да не забравяме и оригиналните дълги панорамни движения – отстрани и отгоре, които вече са запазена марка на Джо Райт (в един такъв кадър в трейлъра от колата на Чърчил се виждат няколко тичащи деца с маски на Хитлер – чудесна находка, но подвеждаща, защото сякаш е от друг, по-интересен филм). Всичко друго е на обичайното високо ниво, както почти винаги в британските биографични политически драми през последните години („Игра на кодове“, „Кралицата“, „Последният крал на Шотландия“). Но ако Гари Олдман, който се превъплъщава великолепно в неуверения, колеблив Чърчил на Райт и Маккартън, получи „Оскар“, истинският Чърчил сигурно би се обърнал в гроба си.


* Финалната част от прочутата реч:

„Ще продължим до края. Ще се бием във Франция, ще се бием в моретата и океаните, ще се бием с нарастващата увереност и нарастващата сила във въздуха, ще защитим нашия остров, независимо от цената. Ще се бием по плажове, ще се бием в десантни зони, ще се бием по полета и улици, ще се бием по хълмове; ние никога няма да се предадем – и ако – което и за миг не смятам, че ще се случи – този остров или голяма част от него бъде завладян, тогава нашата империя отвъд моретата, въоръжена и охранявана от британския флот, ще продължи борбата, докато в благоприятното време Новия свят, с цялата си сила и мощ, се заеме със спасението и освобождението на Стария“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах