Художничката, която мина през соцреализма, без да го забележи

Едновременно в три галерии и в две книги се завръща Лика Янко (1928 – 2001) – художничка, която въпреки оскъдното си участие в изложбения живот през най-продуктивните си години, си е запазила уникално място в българската изобразителна култура.

Изложбата „Общуване със сакралното” представя непоказвана сбирка от нейни картини в експозиционните пространства „Лоранъ” (до 28 ноември) и „Контраст” (до 6 декември), а рисунките ѝ от колекцията на Владимир Илиев и Александър Тошев са в Националната галерия „Квадрат 500“, където ще останат по-дълго.

В галериите „Лоранъ“ и „Контраст“ кураторът Красимир Илиев показва над 70 произведения от почти цялото творчество на Лика Янко между 1957 и 1997 година: портрети на нейните родители; ранни пейзажи от Родопите и Созопол, правени в началото на 60-години; портрети на нейните приятелки Дора и Стойка Миланови; смели експерименти с контрастни цветове и абстрактни форми, с различни техники и материали; любимите ѝ религиозни сюжети „Благовещение“, „Разпятие”… Галерия „Лоранъ“ издава и книга, посветена на Лика Янко, с текст на Красимир Илиев.

Портрет на Стойка Миланова, 1992. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Рисунки на художничката, сред които и няколко подготвителни листа за част от картините в „Лоранъ”, са подредени в зала 6 на „Квадрат 500” от куратара Иво Милев. И като при предишната изложба в същата зала, тя отново е тъмна, но вместо акварели, по стените са подредени към 80 рисунки. Акценти в експозицията са четирите платна, дарени на Националната от авторката малко преди смъртта ѝ през 2001 г.

Мултимедийната част на изложбата е особено ефектна. Тя включва няколко увеличени изображения, прожектирани върху черния фон, в съчетание с тиха ембиънт музика. Големите рисунки на художничката сякаш оживяват, благодарение на постоянно променящите им се цветове в обичайните за Лика Янко гами.

„Рибари”, прожекция върху увеличена рисунка, „Квадрат 500”. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Първото впечатление, когато дръпнете завесата и влезете залата, е, че сте попаднали в църква – само че изрисувана от деца. Деца с богато въображение, които освен няколко светци и мадони с младенци, са изпъстрили стените с чудновати риби, брадати рибари, домашни животни, цвета и дървета… все неща, които художниците и децата рисуват от хилядолетия.

„Жители на морето”, 1997 г. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

„Всяко дете е артист. Проблемът е как да остане артист и след като порасне“ са думи, приписвани на Пикасо. Не е сигурно дали и кога ги е казал, но темата за загубата на детския артистизъм е по-стара. „Всяко дете е художник, докато не му кажат, че не е”, казва Джон Ленън в едно интервю от 1969 г. Тезата за универсален, макар и ефимерен художествен темперамент в детството е позната от повече от сто години. Например през 1907 г. американският арткритик Карлтън Нойс публикува „Портата на признателност“, която съдържа следния пасаж:

„Детето е първият художник. От материала около себе си то създава свой собствен свят. Прототипите на формите, направени от него, съществуват в живота, но детето се интересува от това, което прави то, а не от оригиналите. Играта му е неговото самоизразяване”.

„Морето”, 70-те години, „Квадрат 500”. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Но Нойс твърди, че артистичният инстинкт обикновено се губи с израстването на детето: въображението се предава пред интелекта; емоцията отстъпва пред знанието. Това, изглежда, не се случва на Лика Янко.

Знаем, че тя е родена в България в семейство на албанци, напуснали страната по време на войните от второто десетилетие на ХХ век – но е трудно да се каже кога. Случило се е може би през 1916-а, през 1928-а или дори през 1932 г. Самата тя при различни случаи сочи различни дати, но за Лика Янко възрастта няма значение – освен, че рисува от дете, запазва своя почти непостижим за възрастен човек детски поглед към света.

„Моми”, прожекция върху увеличена рисунка, „Квадрат 500”. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Една злополука с тежки последици – падане от дърво в детските ѝ години – става причина Лика да прекара месеци наред в гипсово корито, заради увреждане на гръбначния стълб. Прикована към леглото, тя намира спасение в рисуването, то се превръща за нея в както в изход от страданието, така и в призвание. Но изглежда инцидентът има още по-голяма роля за художествения свят на Лика Янко. След него тя вече не може да се занимава с балет, каквото е била мечтата ѝ. По думите на баща ѝ, ментално „Лика остана дете на 14 години”, пише Иво Милев в луксозния албум „Лика Янко. Рисунки”.

През 1945 г. без никаква предварителна подготовката тя е приета в Художествената академия – според Димитър Аврамов е едва 16-годишна, а според Иво Милев вече към 30, но изглежда младолика. Каквато и да е била възрастта ѝ, тя „хваща последния влак” за художественото си образование. Професор Илия Петров оценява своеобразния език на студентката и се отнася с учудваща толерантност към неумението – или нежеланието ѝ – да изпълнява етюдните задачи, които са в основата на академичното обучение. Завършва през 1952-а, когато всички други стилове в изобразителното изкуство са отречени от соцреализма, а с него тя няма нищо общо.

„Нептун и рибари”, рисунка, „Квадрат 500”. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Няколко години художничката работи като приложник, а в началото на 60-те, след лекото размразяване, позволено от Априлския пленум, нейни портрети и пейзажи започват да се появяват и в общи художествени изложби. Картините ѝ рядко описват природата или човека, от които са вдъхновени. Подобно на детето, за което стана дума по-горе, тя рисува своя собствен свят – не я интересуват нито формите, нито цветовете на реалните прототипи. Тя рисува своите детски емоции.

Като примитивист, Лика Янко не се задоволява с традиционните живописни материали и декорира платната си с камъчета, тел, парчета плат и хартия, черупки, зебло… подчертава линията с канап.

Първата ѝ самостоятелна изложба през януари 1967 г. остава в подземния салон на „Цар Освободител” № 6 само седмица. По нечие нареждане (от ЦК, Комитета за култура или СБХ, но според Димитър Аврамов най-вероятно от отдел „Изкуство” към ЦК) и под измислен предлог картините ѝ безцеремонно са изхвърлени на улицата. Уникалното в този случай не е преждевременното закриване на изложбата, а фактът, че изобщо е била открита и е останала цяла седмица.

След свалянето на експозицията, „дълбоко уязвена, но горда и независима, художничката взима съдбоносно решение“ – пише за нея Димитър Аврамов:

„Щом не ме приемат, щом ме отхвърлят, ще престана да им предлагам картините си. Като се освободя от всякаква мисъл дали ще бъда одобрена от някакво жури, ще правя само това, което на мен ми харесва. Ще вървя по собствения си път, ще експериментирам“.

„Автопортрет зад решетка“, 1968 г. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

До края на живота си Лика Янко остава вярна на това решение. С детска спонтанност и любопитство сродява фигуралното с абстрактното, съчетава наивитет с мъдрост, среща сакралното със земното, митологичното с битовото, християнската иконография с езическите богове, чак до праисторическите пещерни рисунки – научава се дори да събира белия цвят с белия.

Изложбата „Лика Янко” с рисунки от колекцията на Владимир Илиев и Александър Тошев и четири платна от фонда Националната галерия може да бъде разгледана в „Квадрат 500” до 9 февруари 2020 г.