Хулен и почитан, българин и небългарин

Независимо как е възприеман, Кристо е широко познат и обширно оценен в България. Дори след смъртта си художникът е една от границите, разделящи българите на две – силно обичащи и силно ненавиждащи го. В социалните мрежи ясно се вижда – няма безразличие, има приемане и неприемане, изразявани страстно и крайно.

И личността на Кристо е гранична, не само творчеството му. Той пребивава в някакво състояние на Шрьодингер в съзнанието на сънародниците си – българин и небългарин едновременно. Тази негова флуидна двойнственост едновременно пречи и помага да бъде отхвърлен или приет априори.

Всъщност Кристо е световен художник, а един огромен процент от българите не познават съвременното изкуство. Вината не е тяхна, липсва източник на познания по темата. В училище обучението по изобразително изкуство набляга на рисуване на къщички и светлосенчести ябълки. Историята на изкуството е пожелателна част от образователната програма, оценката по този предмет не влиза в дипломите, няма значение за формирането на общия успех. Това е точно обратното на стимул да се образоват всички деца по отношение на изобразителното изкуство. По тази причина липсва отправна точка за допълнителни търсения, а и източниците на български език са обидно малко. Хората, които ценят съвременното изкуство, полагат изключителни усилия и упоритост, за да са в крачка с развитието му. Натрупали са знания самостоятелно, извън класическата минимална база, преподавана в графа „обща култура” от училище, медии и достъпни на български издания. За повечето хора модерното спира до Малевич, Кандински и Пикасо, а всичко след тях е по-скоро „извращение”.

Това обяснява реакциите на масата след Биеналето във Венеция, както и опитите за сравнение между Кристо и Бернини, например, които се появяват често из социалните мрежи. Очевидно е, че отношенията между класическо и модерно в България все още се разчитат като сблъсък, а не като приемственост и допълване на естетиката. Добре е обаче да си спомним, че и Микеланджело е изглеждал скандален за времето си, а пък Леонардо не е бил добре приет в родината си и е заминал за Франция. Изкуството се развива през вековете, нови стилове и жанрове допълват старите или ги изместват, и това винаги е съпроводено с някаква форма на съпротива срещу промяната.

Кристо обаче има нещастието освен това да е спорен у нас заради липсата при него на публичен и помпозен патриотизъм. Тъй като не се е заявявал като българин изрично приживе, българите в голямата си част не могат да споделят отражението на световната му слава. Не могат да се почувстват горди от факта, че целият свят се възхищава на творбите му. Затова реагират масово като нацупени деца – „родоотстъпник“ е най-мекото определение, което пишман патриотите се опитват да му залепят. Сякаш ако беше закачил България на ревера си, изкуството му внезапно щеше да стане по-приемливо на нашата територия.

Никой не е длъжен да приема безрезервно всяка творба и всеки стил в изкуството. Никой не може да бъде накаран да хареса насила нещо, което не пасва на вътрешната му хармония. Но между харесване и обективна оценка има огромна разлика. Ако някой е сляп и глух за внушенията на Кристо, това не означава, че такива липсват. Вижте как хората масово се стичат навсякъде, където арт двойката Кристо и Жан-Клод преформатира пространството.

Тяхното изкуство не може да бъде усетено чрез фотографии или видеоизображения. То е изкуство на присъствието, на вплитането на човека в мястото, което е преобразено именно заради него. Лично е – никой не може да изпита едно и също, никой не може да го опише по един и същи начин, защото докато се опита, вече се е намесил вятърът, слънцето, светлината, други хора…

Тази ефимерност е другата причина, поради която застанали зад компютрите си се опитваме да съдим нещо, което практически не познаваме. Много хора познават творчеството на Кристо и Жан-Клод само чрез посредници – медии, социални мрежи, преразкази. Така всъщност слушат легенда, не изживяват. Но изграждат мнение.

Самата аз не съм виждала на живо нищо, създадено от двойката артисти. Не съм сигурна, че разбирам напълно какво се изживява там, където са се намесвали в градската среда. Но се опитвам да си го представя, извиквам във въображението си жива картина. И дори тя ми въздейства. Не мисля, че са много творците, които събуждат вълнение дори сред тези, които не са виждали творчеството им. И в това е част от гения на Кристо и Жан-Клод.

И ми е все едно къде са родени. Изкуството няма паспорт.