И думи трябват, и дела

От известно време слушам рефрена „Не искаме думи, искаме дела“. 

Да оставим настрана, че тези, които го пеят, обикновено ни дела, ни даже думи пораждат, а се занимават с отглеждане на собствения си привилегирован образ.

Ако не се говори открито и смело, ако не се казват истини и не се обсъждат общите проблеми, не се заемат позиции и не се прогласяват апели, ако няма принципни спорове – тогава сме много зле. Това означава, че сме се отказали от цялата публичност, признали сме пред себе си, че тя вече за нищо не става, не е нужна. Че всичко е непрозрачно и мътно, подменено.

А публичността – не медиите! – публичността е четвъртата власт. Докато другите три власти са представителни, т.е. на избраници, тази е достъпна на всички, особено сега, след дигиталната революция. В публичните дискусии хората обсъждат болни въпроси, питат се и се съветват какво е общото благо, наблюдават и критикуват това, което се прави в другите три „избранически“ власти – и упражняват натиск върху законодателните, изпълнителните или съдебните избраници: те упражняват друг вид власт.

Да се откажем да говорим – колко удобно за корумпираните избраници. Това би означавало да бъде предадена, ликвидирана една цяла власт, под-система, без която никоя демокрация не може.

Защо искате реформа в съдебната система или в МВР, а се отказвате от своето публично слово? То е действие в много смисли на тази дума. На първо място е „изкарване на светло“, на онова, което иска да бъде на тъмно. На второ – правдивост, воля да се говори истината, преодоляване на страха и апатията. На трето – възможност да се чуят други гласове, други гледни точки и мнения. На четвърто – възможността, дори ако е само възможност, да убедиш някого, или той да убеди теб. Това са фундаментални съставки на демокрацията.

Естествено, както в изпълнителната, съдебната или законодателната власт, има и корупция и на публичността. Има празни приказки, имитации, суетни жестикулации, очерняне, монополни медии, купени журналисти, тролове, бруталност, шум в канала и пр. У нас има и най-лошото – предварителна убеденост, че „всинца, които говорят, са маскари“, развала на самия въздух на общуването, уважението и доверието.

Но нека, както в древното римско правило, злоупотребите не отменят употребите. Най-лошо би било да не желаем вече да изричаме елементарни истини, всеки път когато трябва.

Ще кажете – само с гола публичност нищо няма да стане. Естествено. Това се подразбира. Трябва съд, полиция, присъди, справедливост, трябват институции, добри закони и прочие… Но всичко това без публичност, критика, истина и дискусия също нищо няма да стане. Както и без гражданска воля да се говори открито. Тези неща, съставките на демокрацията, са просто свързани.

Не искайте едното, без другото.

Бел. ред. – текстът е публикуван от проф. Александър Кьосев в профила му във Фейсбук. Препечатваме го с позволението на автора. Заглавието е на редакцията.