И Фипо вече е там

Покрай тъжната вест за смъртта на Филип Трифонов всички текстове в медиите се заиграваха (очаквано) с лесния каламбур на заглавието на прекрасния филм „Момчето си отива“ (1972) в скръбната версия „Момчето си отиде“. Някои дори се сетиха за постоянната 3-буквена дума в кръстословиците „Герой от български филм“, която винаги излиза Ран. Та кой друг! Създадоха го талантливите автори зад камерата – сценаристът Георги Мишев и режисьорът Людмил Кирков, но те неизбежно остават зад екрана. А пред камерата и на екрана е талантливият актьор Филип Трифонов. Той даде лице, характер, душевност и съдба на своя емблематичен герой. А персонажи, които получават подобна популярност, се броят на пръстите на едната ръка.

Но Фипо се появи на екрана година по-рано, през далечната 1971-а, когато режисьорът Георги Дюлгеров го покани за главната роля в новелата „Изпит“ по разказа на Николай Хайтов. Още в този кратък филм Филип Трифонов се сля със своя персонаж – млад бъчвар, който трябва да отстоява себе си пред скепсиса на останалите – както в професията, така и като характер. И този образ постави началото на изключително продуктивната му серия от 6 филма през същото десетилетие, с които категорично наложи образа на Момчето като поколенческа емблема за юношеското (днес тийнейджърско) израстване до мъжката зрелост.

(Сега си припомням, че тогава международното заглавие на филма бе „The Boy Turns Man“, т.е. „Момчето се превръща в мъж“. Колко сухо, скучно, декларативно звучи в сравнение с поетичната метафора „Момчето си отива“.)

В „Изпит“ (1971). Снимка: Национална филмотека

В този цялостно изграден персонаж Филип Трифонов вече имаше драматургическо и психологическо пространство да развие своя герой, да го разгърне като изграждащ се пред очите ни характер, макар и само в няколко абитуриентски дни. Ала с изключителна убедителност като цялостно екранно присъствие и на първо място с великолепно, сдържано, пестеливо, но четливо и въздействащо психологическо преживяване. Киното обича точно такива лица, които „говорят“ на зрителя без много думи, които общуват с партньорите на екрана почти мълчаливо, но дори само една реплика може да изрази целия абитуриентски трепет пред зрялата, ала нерадостна посвоему продавачка в сладкарницата. И то каква „любовна“ реплика:

„Една боза от 6 стотинки“.

С Невена Коканова в „Момчето си отива“ (1972). Снимка: Национална филмотека

Пестеливите актьорски приспособления на Фипо пред камерата са характерни за неговото превъплътяване във всичките му 39 филмови роли, които успя да заснеме през годините. Сред тях ще си спомняме с удоволствие присъствието му в „Силна вода“ (1975) на Иван Терзиев, „Лавината“ (1982) на Ирина Акташева и Христо Писков,„Адио Рио“ (1989) на Иван Андонов, „Рапсодия в бяло“ (2002) на Теди Москов, „Маймуни през зимата“ (2006) на Милена Андонова и много други.

Но филмите му от 70-те години (най-доброто десетилетие на българското кино) му отреждат собствено място в твърде богатата галерия от прекрасни наши актьори, всеки от които също има своя бляскава филмография. Ала такива са капризите на професията, на жребия, на социалния живот на филмите, че само някои от тях успяват да изведат до висока орбита свои знакови персонажи. А те удивително точно и като „призовани от съдбата“ стават поколенческа емблема, остават в паметта не само на съвременните им зрители, но и на следващите генерации пред екрана. Както „Изпит“ освети лицето на Момчето, още преди да се появи знаковият филм на Людмил Кирков, през същата 1972 година Ирина Акташева и Христо Писков го видяха като свой персонаж в „Като песен“ със сюжет от друго историческо време (първите месеци след 9 септември 1944-а) и в съвсем различна сюжетна ситуация. Но въпреки това Фипо даде лице и на този свой връстник – идеалист с чиста наивност, преди да са го пресрещнали изненадите и разочарованията на живота.

С Петър Слабаков в „Като песен“ (1972). Снимка: Национална филмотека

Ами какво да кажем за великолепния, дори уникален филм „Преброяване на дивите зайци“ (1973), пак по сценарий на Георги Мишев, но с бляскавата нестандартна режисура на Едуард Захариев! Той остави в аналите на нашето кино тази прекрасна, елегантна и иронична социална сатира с тънки народо-психологически нюанси и неостаряващата знаменита реплика „Хубав край, хубави хора“ на фона на българска кънтри музика от Кирил Дончев. Е, тъкмо в тази високо артистична, жанрово изненадваща и неповторима екранна бурлеска, Фипо успешно вписа своя персонаж (младия инженер) отново със собствената си запазена марка на Момчето. Но да не забравяме – и с великолепно чувство за хумор както на екрана, така и в живота. (Днес някои може и да се изненадват, но филтрите на „социалистическия реализъм“ пропускаха и подобни удивителни, дори невероятни филми от талантливи автори!)

С Мая Драгоманска в „Преброяване на дивите зайци“ (1973). Снимка: Национална филмотека

И да затворим параболата на десетилетието с прекрасния младежки филм „Оркестър без име“ (1981) на изключителния драматург Станислав Стратиев и режисьора Людмил Кирков. С него Фипо се сбогува с образа на Момчето. Но редом с другите прекрасни актьори дадоха дълголетен живот на един от най-харесваните и най-гледани български филми вече 40 години. А във финалния епизод младите музиканти от оркестъра без име пееха на пустия, ветровит морски бряг „Оставаме“! Е, как да не напиша: и филмът остана, и те останаха, макар че си отиват един по един – преди време Велко Кънев, сега Фипо…

С Велко Кънев в „Оркестър без име“ (1981). Снимка: Национална филмотека

P.S. С Фипо сме връстници – не само от едно поколение, но и двамата родени през 1947-а. През есента на 1973-а „се разминахме“ на входа на Академията. Той завършваше последния клас на Апостол Карамитев, аз кандидатствах в специалността „Кинознание“. В първия кръг на приемните изпити (тест за наблюдателност и памет) ни показваха кадри от още незавършения филм „Преброяване на дивите зайци“ с Фипо на екрана.

Сега, когато съм в Кан, винаги намирам време да отида до една малка уличка в отдалечен квартал, встрани от фестивалния блясък, където е родната къща на големия френски актьор Жерар Филип (1922 – 1959). И винаги си припомням, че в най-силните години на Филип Трифонов, когато с всеки нов филм той се утвърждаваше като изключителен талант, мнозина откриваха в негово лице прилика с една от емблемите на френското кино през 50-те и 60-те години. И не заради съвпадащото име Филип. Не толкова и заради известна физиономична прилика. А заради същото излъчване на ведра чистота, невинна искреност и добронамерен диалог с живота. На фасадата на скромната къща в Кан стои неголяма, посивяла от времето плоча с имената на незабравимия френски актьор, който от 61 години е някъде в Отвъдното. Сега, когато отида отново на същата уличка, няма как да не си спомня за Фипо. Защото и той вече е Там…

Момчето е вече Там. Снимка: Национална филмотека