Буря в Панамския канал или в чаша вода

Онази вечер, когато първо плъзна новината, че в един и същи час стотици световни медии ще разпространят особено важна новина, до която са достигнали разследващи журналисти от цял свят, ме обхвана онова тихо празнично чувство, че ще съм свидетел на преломен момент.

След като т.нар. Досиета „Панама“ станаха известен факт и публично потвърдиха недоказуемите ни до този момент съмнения за начина на крупно, бързо и стабилно забогатяване в условията на света, който днес сме си създали, дори наивно си помислих, че сега вече няма начин правдата да не възтържествува. В българската правда отдавна не вярвам – нашенското копие на Панамската афера – фалитът на КТБ – толкова нагло ни се присмя на очакванията за справедлива развръзка, че само подсили усещането ни за това колко всъщност жалки граждани сме. В силата на световната правда обаче някак продължавах да вярвам. Не само аз – вярват хората, които знаят колко неперфектни са демокрациите, които големите държави са успели да създадат, но и колко в тях все пак има солидни механизми за връщане на обществения и законов баланс.

Какво се случи вчера обаче?

В България акцентът около случая „Панама“ и гигантското укриване и мултиплициране на доходи падна основно върху руския президент Путин. Разбира се, той е една от най-големите клечки, замесени в гигантската далавера, и световните медии също му отредиха подобаващо място. Разясниха ни точно и дори нагледно чрез приятни клипчета от типа „Как да…“ каква е схемата, кои са подставените му лица и как парите му се пазят и мултиплицират. Стана ни ясно, че в тоя живот е много важно да си имаш по един приятел с безобидно и красиво занимание като например свирене на някакъв музикален инструмент, на който да прехвърлиш едни долари, в случай, че не е удобно да си ги прехвърлиш директно на себе си.

Разбрахме също, че приятел с банка е плюс, че офшорките са идеалната външна опаковка, а инвестирането и движението на капитала след това е работа на едни хора, които имат кантори и офиси в по-задните части на географията. От цялата тази информация единственото, което някак ме изненада, е приятелят челист. И то че съществува – то схемата е до болка ясна и на децата. Изненада ме по-скоро поетичността на този образ. Не е милионер със зависим от Путин бизнес, нито е нечленоразделен местен идиот, който не знае какво му се случва зад гърба. Той е музикант. Артист. Човек на духа. Мисля, че от тази подробност ми стана най-метално в устата.

Иначе какво? Ами нищо. Естествено, че Путин ще нарече това опит за дестабилизирането на президентската институция на Русия и лична атака срещу него. Ако някой е изненадан, трябва да е прекарал живота си на някоя друга планета. Всеки, който в последните години поне малко познава руската политическа ситуация, знае добре нейната прозрачна корумпираност. Достатъчно е само да си припомни вечното менкане на двойката Медведев-Путин в ключовите управленски позиции на Русия, за да му стане ясно, че от двете страни на тази скучна грамофонна плоча могат да звучат само онези стари и бодри комунистически маршове. И че зад това огромно, двуръко и еднолико властово чудовище не може да има нищо друго, освен безскрупулен механизъм за поредно забогатяване. При това с обществени пари – най-малко с тези на хората на Русия, от техния труд и техните данъци.

Това на всички нас ни е ясно отдавна, нали? И понеже сме свикнали да го наблюдаваме, откакто сме се усетили във възраст, подходяща за мисловен процес, и като пионки да си мечтаем и ние да можем да бъдем като царя на дъската на съвремието, дори изпитваме някаква перверзна доза уважение към Путин. Че ей на, доказа се как мащабно прецаква (друг, доста по-дързък глагол имам предвид, но поради стила на медийната трибуна тук, не мога да го употребя. Моля, заменете го, когато четете този текст!) народа си и света и го прави толкова изпипано, че отново няма да бъде наказан. Че толкова се е вплел в животите ни, че имаме усещането, че дори физическа смърт не го лови. Путин е вечен. Той е консервирана, космонавтска храна, инкарнация на непобедим компютърен вирус. Ама си е наш. Защото всички останали, споменати в първите Панамски файлове, не ги чувстваме чак пък толкова близки. Кой – на Дейвид Камерън баща му ли? Че какво ни интересува?! Или пък украинския президент Порошенко, на когото аха да симпатизираме заради руско-украинската криза?! Че то и той е в отбора на печелившите, от „нашите“, така да се каже. Или пък на кралят на Саудитска Арабия – той поне и по тила си е крал – може да си краде най-официално и никой няма да посмее да му каже, че не са хубави тия работи.

Френските медии пък приеха друга стратегия. За тях най-важната фигура в панамската далавера е Мишел Платини. Още един човек, чието присъствие в групата на световните далаверисти никак не изненадва. Разликата с Путин обаче е тази, че Платини все пак е започнал богатството си с някакво реално и финансово оценявано лично умение – играл е футбол. Така да се каже: изкарал е първите си милиони със собствените си крака. И да, оттам нататък ги е мултиплицирал чрез бодро участие в схемата. Там вече е въвлякъл и парите на една друга отдавна станала престъпна организация като ФИФА. Частни пари, превъртани стотици пъти, без край. И дето не можеш да му хванеш края.

От целия шум на френските медии също не бива да очакваме да излезе кой знае какво. Ще се пълнят колоните във вестниците и ще има милиони кликания по страниците на онлайн изданията. Ще се канят умни глави в студиа и ще се правят компетентни изводи. В края на краищата обаче нищо няма да се промени. Да дам ли скорошен пример за това защо съм сигурна, че сме свидетели на буря в чаша вода? Ето го – филмът „Спотлайт“. Покрай него на всички стана ясно, че католическата църква прикрива огромен брой перверзници, облечени в расото на нейни божи служители. Е и? Малко „Оскар“-и, зрители в салоните, временни заблуди, че журналистиката може понякога да свърши работата на властта. Но тя не може. Не може, защото не й е работа. Проблемът е, че когато тя свърши своята – да разкрие истината – светът вече няма механизми да продължи нататък. Нито католическата църква може толкова надълбоко да се саморазрови, за да се почисти, нито световната политика може да се самобичува, за да се прероди. Става дума за пари. За много пари. За пари, които пораждат конфликти и дирижират управлението на света. И това си го знаехме, сега само ни спуснаха поредните доказателства.

Стигнали сме в задънена улица. Светът ни е пред стена, в която сме заприличали на начинаещи тенис играчи – бием топки в нея, а те се връщат оттам със същата сила, с която сме ги запратили, и отскачат, където си поискат. Проблемът отдавна не е само в нашите телевизори – той е планетарен проблем, проблем на липса на ценности, на наглост, достигнала до степен на публична подигравка с гражданина като такъв. С демокрацията като най-добрата съществуваща досега система на справедливо управление.

Панамските досиета ми се отразиха лично. Първо като на журналист, който вярва, че тази професия все още има смисъл. Днес, малко повече от денонощие след излизането на най-голямата секретна информация от новото време, все повече си мисля, че смисълът й е трагично героичен. Защото увисва във въздуха, след като няма нито механизми, които да ползват разкритията й, нито личности или граждански сдружения, които да се борят за правото на правдата.

Досиетата ми подействаха и като на гражданин. Сетих се за простия факт, че малката ми, еднолична фирма дължи данък на държавата, който е по-висок от данъка на голяма българска бизнес компания, чието име, разбира се, не мога да спомена от съображения за собствената си и тази на децата си сигурност. Сетих се за всичките документи и игрички, които не съм била в състояние да завъртя, за да избегна този финансов терор, понеже не знам как става работата. Ако знаех, ей Бога ми, щях да се включа! Защото и на мен, както на хилядите граждани, ми е писнало винаги всичко и навсякъде да си плащам, за да могат моите данъци и такси удобно да се влеят в офшорските машинации на тези, на които съм дала властта да ме управляват.

От онази вечер край и с наивното ми вярване, че само в страни като нашата (и Русия) е така. Светът е една огромна банка Антинари. Ние, гражданчетата с утопични демократични разбирания, никога няма да познаваме къде се крие топчето, нито пък ще ни е отпускано правото чевръсто да движим кутийките.

Знам, че това никак не навява оптимизъм. Остава ни единствено да взимаме кредити или да пестим, за да си купим по някое и друго човешко удоволствие – например самолетен билет за ваканция на екзотична дестинация.

Да, в този случай Панама е опция.