„И пак на сцената ще се качи животът груб“

На днешния ден, 16 юни, е роден големият български поет – талантливият, противоречив и самобитен Кирил Кадийски. Той е човекът, превел от френски Вийон, Молиер, Юго, Бодлер, Верлен, Маларме, Рембо, Аполинер. Автор е на единствената у нас стихосбирка с палиндроми. И е най-превежданият български поет във Франция – творчеството му е изцяло публикувано в девет отделни книги. Издаван е също в Испания, Италия, Гърция, Сърбия, Румъния, Македония.

Предлагаме ви няколко негови стихотворения.

Сън в лятна нощ
От стихосбирката с палиндроми „Още нещо”, 1995

Кармин и мрак.
Ох! Ах! И ти — хахо!
И
ни мрак, и ни кармин.
А луната — нула —
от окото
във
ада пада.
Шабаш!
Нима? Амин!
И сив саван на вас виси…
А на ревера на
Ана —
невен…

Площадът на Бастилията
От стихосбирката „Ездач на мраморни коне”, 2004

И помен няма от Бастилията днес.
Но споменът за нея и след нас ще си остане:
стена, върху която издълбан е
на свободата точният адрес.
Какво са думите на дръзкия поет!
Палачът груб, до лакти в кръв, не е ли
чиновникът с червени ръкавели,
който историята пише? Вечно с работа зает.
Приветства този свят началото, а ни запомня с края.
Свободни, равни, братя сме! И пак
светът към свойта участ е небрежен.
И от едно изтръпвам аз, едно не зная:
дали – отрязала главата и на последния ни враг! –
от утре няма гилотината и хляба ни да реже…

Градското гробище
От стихосбирката „Петте годишни времена”, 1998

Пълзи мъгла по пътя покрай каменния зид
на гробищата градски… Рицарят, Смъртта и Дяволът —
невидими — обхождат своите владения; но ги издават
горещите дихания… Все пак животът няма как да бъде скрит!

Един козел блуждае из мъглата все по-гъста и врещи
като душа, която тук се лута заблудена;
безсилна тук — а вече цялата вселена
пред нея е разтворила врати.

Какво ли знаем ние тук за истинските светлина и мрак!
Щастлив е всеки днес, чиято смърт поне за лека
минава… Мръква. И вали. И истината пак е на небето.

Ах, истината за живота е банална пак:
раздрипва врани вятърът — прогизнала жалейка
над гнилата врата на Битието.

Шекспир — XXI
От стихосбирката „Смъртта на бялата лястовица и тринадесет нови сонета”, 2002

Дърветата по хълма — мрачни капитани —
понесли са на рамо кървавия труп
на изгрева… Среднощните трагедии са изиграни
и пак на сцената ще се качи животът груб.

Стакан с отрова, удар на рапира —
не е за простосмъртни тоя дял;
разсъхнат шев по черепа на Йорик — как вибрира
кардиограмата ти с ритъм подлудял!

За кой ли път светът от трусове се мята?
И стенеш ти, щастлив, че дишаш, че жужи вън цъфналата вишна,
че атомната гъба друг — не теб! — уби…

А — цвете върху болничното шкафче на земята —
духът, изпуснат от бутилката, е клюмнал — питанка излишна:
Тo be or not to be?