Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

И редактор да бди на пост

Уж продължението на „Да убиеш присмехулник“ на Харпър Ли не е литературно събитие, а издателски комплот

Харпър Ли (1926 – 2016) - И редактор да бди на пост

Харпър Ли (1926 – 2016)

Година след световната мания си устроих среща с Харпър Ли. Double date. Първо прилежно препрочетох „Да убиеш присмехулник”. На младини вероятно съм я взела за детско-юношески роман, а ако се съди по изданието (1981 г.), може да съм решила, че отразява американска борба за социална и расова справедливост.

Сега, на средна възраст, загубила баща и с един малък Джем в дома си (нямах късмет за Скаут), разчетох в нея каквито си щете други послания, които не са ме озарили на 16: за болките, страховете и красотата на израстването, ирационалността на възрастните, за вечната подкрепа на всеопрощаващата родителска любов, за бързината, с която трагедията може да отбележи и промени човешкия живот.

Препрочитах я с възхищение и съзерцавах как нито едно от тези неща не са ни казани – нито директно, нито дидактично, а показани с нежна любов, с автентичост и искреност, каквато е и цялата уж някак си „детско-юношеска история”.

След което заседнах с втората, жадувана, мистериозна, изненадваща „И страж да бди на пост”, излязла след около 50 години мълчание на Харпър Ли. И си останах в плиткото.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Независимо как се представя, „Стражът…” не е продължението на „Да убиеш присмехулник”, в който 26-годишната вече порастнала Джин-Луиза, някогашната Скаут, се връща в Мейкомб, за да се сблъска с тесногръдието на града си и Юга, както и с латентния расизъм на баща си, иначе легендарната емблема Атикус Финч.

Ако беше, тогава щях да обобщя така: това е неравен роман, смесил елементи от романтичния идеализъм на Чичо Томовата Хариет Бичър Стоун с патоса на героите на Айн Ранд. Ама недодялано. На всичкото отгоре изпъстрен с клишета.

И тъй като не е, това е ОК.

Както сигурно сте чули, „Стражът…” е всъщност първият, един вид оригинален драфт на единствената книга на Харпър Ли, който тя е написала като млада продавачка на самолетни билети в Ню Йорк. Голямото значение на „Стражът…” е, че ѝ намира литературен агент, който пък я предава в ръцете на редактора Тей Хохоф.

Каквато и да е тази жена, тя успява да види златната жилка в нескопосания роман и да принуди Харпър Ли на къртовски труд. Три години. Дялкат всичко, очевидно. Действието се връща в детството на Джин-Луиза, която става Скаут. Разказът вече е от нейно име, вместо да е в трето лице. Джем е жив, Дил е малък бунтовник, а темата ни най-малко не е каузата на Националната асоциация за напредък на чернокожите (и класовите кахъри на задушливите бракове). Мейкомб е малка вселена, а Калпурния предшественик на Мини Джаксън от „Слугите”.

В „Стражът” има само няколко наброски за красотата, която ще изплува по-късно в „Присмехулника”: вече импозантната леля Александра, която вдига с корсет гърдите си до потресаващи височини и го докарва на пясъчен часовник. Намекът за процеса срещу невинния негър Том Робинсон, който после ще стане моралният център на „Присмехулника…”

„И страж да бди на пост” не е литературно събитие. То е издателски комплот. Маркетинг номер, в световни измерения.

(И не, нямам предвид бг издателя, ни най-малко – слава богу, че са я докарали у нас – а машината за печалби Харпър-Колинс, на империята Мърдок.)

Ръкописът е удобно намерен в банковия сейф на остарялата и безпомощна след удар Харпър Ли и обявен за печат два месеца след като пазителката на интересите ѝ – сестра ѝ и юристка Алис Ли (вероятно оригиналната Скаут) умира.

Полусляпа и глуха, в дом за стари хора, 90-годишната Харпър Ли явно е останала в ръцете на акулите: новата си адвокатка Тоня Картър и издателите, които правят най-големите предпродажби и тиражи в историята, евър. Миришат кръв, т.е. милиони. Няколко месеца по-късно и тя самата умира. Изключително добър тайминг.

В тази история не става дума за литература. Просто бизнес.

Макар че „Стражът…” е изключително четиво за всеки, който се интересува от писане, редактиране, творчески процес. За мен задължително даже. Страшно е нтересно да се проследят и двете успоредно.

Този роман е буквално паметник на редактора. Който в този случай се оказва великата сила зад шедьовъра. Без него, слабата книга „Стражът” щеше да е изхвърлена преди 60 години. А днес нямаше да имаме „Да убиеш присмехулник”.


Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите ѝ с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.

Всичко от Виолета Станичич в „Площад Славейков“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах