И Сталин пак говори…

Днес мир е, но напрегнат мир. И Сталин пак говори…
Богомил Райнов

Във времената на монархията родителят на абсолютния монархизъм Луи XIV заявил: „Държавата – това съм аз“. Тази реплика отеква през вековете и често става водеща максима за овластени егоцентрици, жадуващи абсолютна власт, каквито има във всички епохи.

Новият американски президент Доналд Тръмп говори на 4 март пред американския Конгрес в продължение на повече от час и половина, като изпъстри речта си с множество „аз“, самообяви се за най-успешния президент на САЩ, по-добър дори от Джордж Вашингтон, заяви, че лично и само той поставя началото на нова златна ера за страната си. И всичко това бе посрещнато с ентусиазирани аплодисменти от неговите съпартийци, а противоречащите му конгресмени демократи бяха извеждани от залата. От началото на мандата на Тръмп досега услужливи негови съратници предложиха няколко проектозакона, които сочат, че култът към личността не е прерогатив само на уж мъртвия соц лагер или на Северна Корея. Вече има официално внесени предложения рожденият ден на Доналд Тръмп да се празнува като национален празник, той да бъде изобразен на доларова банкнота, ликът му да се извае на планината Ръшмор и още, и още…

Трудно е да се каже кога се появява за пръв път уродливото лице на републиканския абсолютизъм – култът към личността. Някои историци смятат, че началото е във времената на Наполеон III, когато избраният за президент лидер по време на Втората република първо започва да нарича себе си „принц президент“, после прави преврат и се обявява за император. Но повечето са склонни да отбележат началото на това преклонение към един лидер с поставянето на мъртвото тяло на Ленин в мавзолей през 1924 г. по решение на Сталин. Така култът към личността се заражда като посмъртно обожествяване.

Официалното определение на термина „култ към личността“ е простичко: „преувеличена преданост към харизматичен политически, религиозен или друг лидер“. Този термин е популяризиран сериозно през 1956 г., когато Никита Хрушчов нарича по този начин дългогодишната „всенародна преданост“ към вече мъртвия Сталин. Но не е използван за пръв път тогава – в Европа за култ към личността се говори още в началото на XIX век. С него са обозначавани подобни култове в историята – като този към Октавиан Август, римския император, и неговата династия, която започва да обожествява мъртвите (а след това и живите) императори.

Социологът Макс Вебер въвежда понятието „харизматичен авторитет“, което дава основата за разбиране на култа към личността. Според Вебер харизмата е „качество на човека, заради което го смятат за необикновен или се отнасят към него като към носител на свръхестествени или най-малкото изключителни способности“. Но харизматичният авторитет зависи изцяло от последователите си – от тяхното доверие и преданост. Именно тяхната поддръжка му осигурява легитимност, затова, за да се наложи култ към личността, се използват основно медиите, а не реалността извън тях.

Друго, по което може да се разпознае харизматичният авторитет и неговият стремеж да бъде обожествен, е, че първата му работа е да се противопостави на съществуващата система и да заяви, че неговата задача е да я промени, уточнява преди повече от век Макс Вебер. Авторитетът, мечтаещ за авторитаризъм, първо убеждава хората, че налице е сериозна криза, от която само той може да ги спаси. Така те го следват още по-ентусиазирано. И това е последната стъпка преди култа към личността на харизматичния авторитет.

В култа на личността лидерът утвърждава себе си непрекъснато чрез медийни манипулации и непрекъсната пропаганда. Колкото повече на хората им се повтаря, че той продължава да ги спасява от реални или имагинерни заплахи, толкова повече те разчитат на него, дори да виждат, че твърденията му не са истинни. Подмяната на реалността с личната му визия е една от първите задачи на харизматичния лидер.

За него е от съществено значение да говори на езика на последователите си, да се представя като човек на тяхното интелектуално и социално ниво. Близкият му кръг сподвижници, които имат задача да укрепват култа към него, разработва целенасочено или стихийно и специфични ритуали, знаци, формулировки, които създават чувство за общност и принадлежност. (Като червените шапки MAGA например.) Това помага и да бъдат разпознавани привържениците на култа, различавани от останалите и обсипвани с привилегии, за да бъде затвърдено по-нататъшното му влияние.

Продължителното придържане към култа към една личност води впоследствие до сливане на идентичността – последователите започват да възприемат себе си най-вече като последователи, като адепти, това е тяхната и социална, и персонална идентичност. Послушанието към лидера постепенно става най-важно, по-важно от възпитаните и изповядвани морални ценности.

Тъй като култът към личността задоволява някои от най-дълбоките социални потребности на хората, освобождаването от него е особено трудно. Ако авторитарният лидер управлява цяла държава, освобождаването преди смъртта му или преди революция е почти невъзможно. В демократична държава, където все още има свободни медии, това до голяма степен може да бъде овладяно, но обикновено първата задача на авторитарния лидер е да дискредитира трайно или да забрани съществуването на такива медии.

Всъщност, най-трудните времена за хората, дори за най-преданите на вожда, са именно времената, когато държавите са управлявани от харизматични вождове. Обичайно те са социопатични или психопатични личности, обзети от вяра в своето собствено величие и в наличието на една единствена гледна точка – тяхната. Но никое лично владичество не продължава безкрайно.