И у нас богатите плачат за духовна храна

Като студентка играех в една театрална формация, създадена специално за учещи в българските университети. Казваше се „Студентина“ и се менажираше от една изключително отдадена на тази дейност дама, която наричахме Нуша. Времената в първата половина на деветдесетте бяха особено трудни за изкуство – театралната студентска студия беше останала на мизерни подаяния от държавата, които стигаха само за оскъдната заплата на въпросната Нуша и покриване на някои битови разходи около помещението в Студентския дом, което ползвахме за офис и репетиции.

Бяха годините, в които в сградата беше приютен и Младежкият театър, така че клетата театрална група на студентите самодейци си беше натикана в трета глуха отвсякъде. В репетиционната имахме олющени стени, колекционирали дима от цигари на няколко поколения влюбени в театъра, за мебели се имаха десетина разкекерчени стола и няколко полюляващи се като корабни пияници маси, а подът скърчаше толкова силно, че бяхме приели този шум за нещо като античен гръцки хор – обаждаше се в края на всяка сцена и обобщаваше с приветливо прискърцване случилото се на „сцената“.

Въпреки битовите неуредици обаче, репетиращите бяхме над двадесет човека. Събирахме се няколко пъти в седмицата, вечер след работа и лекции, а уикендите ни по право си бяха заети с големи сутрешни репетиции. Стратегията на Нуша за оцеляване в новите капиталистически условия беше ясно формулирана: правим малък, но продаваем репертоар от класически и модерни текстове, работим с познати и с млади и иновативни режисьори и почти нямаме сценография и костюми, за да можем да изпълняваме най-важната си цел – да пътуваме по света. Нуша беше спец по световна аматьорска фестивална култура и знаеше датите и условията за участие на десетки големи и малки театрални форуми из петте континента, където смяташе „Студентина“ да се изяви. Идеята, разбира се, беше да създаваме контакти, да печелим нови покани за още и още фестивали и полека –лека да се превърнем в постоянно гастролираща формация, която хем вижда свят в онези все още затворени години, хем прилично се издържа от това артистично странстване.

За да стигнем до този момент на свободно и платено циркулиране из аматьорските, а и професионални театрални сцени, трябваше някак да съберем капитал за трупата. И точно в този момент Нуша се запозна с някакъв ведър, позитивен и влюбен в изкуството чуждестранен меценат, който обеща едномесечен гастрол с платени представления, с всичко уредено около транспорта, престоя и изхранването на трупата. Условието беше само едно – турнето да е през лятото и спектакълът да се играе на съответния местен език. Което означаваше, че лятото ще прекараме по гръцките театрални сцени, играейки „Сватбата на Фигаро“ на… гръцки!

Речено – сторено! Щом меценатът обещава мащабно турне, пълни салони, десетки представления, кинти за мениджъра, актьорския джоб и трупата – правим го! Гръцки – гръцки! То и на суахили ще играем, стига да държим „Студентина“ жива, нали така?

И в името на богатия меценат и неговите обещания, дадени на узо и шопска салата, започнахме работа.

Самоотвержен гръцки студент в България преведе пиесата на Бомарше на новогръцки. Защо не сме ползвали официален гръцки превод, нямам представа – но най-вероятно е ставало дума за сума, по-висока от хонорара, предоставен на гръцкия студент. Момчето се справи някак с текста и две седмици по-късно го имахме разпечатан с български букви.

Постановката беше на Никола Петков – един небезизвестен по онова време режисьор, бил дори директор на тогавашния театър „Сълза и смях“. Режисьорското му решение беше класическо, тип „игрива веселба на млади хора“, които седят през цялото време на сцената в кръг от столове и влизат и излизат в образ пред публиката. Знаехме си мизансцена добре, така че оставаше да се справим с гръцкия език, като нагодим интонацията и произношението си към неговите правила. Като истински артисти, започнахме да репетираме като змейове – повтаряне на репликите до затъпяване, запаметяване на фрази, работа върху специфичните звукове.

В края на репетициите съскахме и цъцкахме като истински елини, а такива отличнички като мен дори тръгнаха на уроци по новогръцки, за да усвоят и граматиката. В края на краищата аз толкова задобрях, че в моментите, когато другите имаха „бели петна“ на сцената и гръцкият вариант им се изпаряваше от главите баш докато са в образ, аз артистично ставах от столчето си, заставах до тях и декламирах репликите им високо и с произношението на Антигона. Резултатът беше вчепатлващ – „Сватбата на Фигаро“, представена от българска, самодейна, студентска трупа на гръцки език! Готови бяхме не за турне в Гърция, ами за едногодишно пътешествие из южната ни съседка, че и по гръцките диаспори по света!

Е да, ама не! Или по-скоро – не, ама охи!

Точно когато дойде ред на големия гръцки меценат да ни организира турнето, „нещо неочаквано се случи“ и той взе да се крие като кредитен длъжник. Мобилни телефони нямаше, офисът на въпросния меценат мистично изчезна, а самият той пращаше послания по случайни хора, в които все още държеше, че гръцко турне ще има, просто е въпрос на повече време и малко търпение. Нуша удвои количеството цигари, които пушеше, отслабна с още десет килограма от безпомощност, но това така и не повлия на мениджмънта. Трупата застана на трупчета по отношение на гръцкия проект и вложените в него усилия започнаха да изглеждат напълно напразни.

Няколко месеца по-късно Нуша все пак успя да пробие на гръцкия театрален пазар, като по някаква линия (май приятел на приятел на приятел на първоначалния богаташ, който щеше да ни прави гръцки театрални звезди) ни организира едно представление в Солун. Заминахме с автобус, настаниха ни в приличен хотел на хълма над града и ни нахраниха подобаващо с типичните гръцки манджи. На следващия ден ни заведоха в театралната зала – спортния салон на едно квартално училище, където трябваше да играем на подиум между баскетболните кошове пред целия ученически и учителски колектив на „схолиото“.

Лудницата беше пълна, а шумът – непоносим. По-лошото беше, че не стихна почти по време на цялото представление, така че трябваше да се надвикваме от сцената с около седемстотин невъздържани деца, които на всичкото отгоре говорят гръцки. Което (ако сте от често посещаващите красивата ни южна съседка, сте наясно) означава просто, че истерично крещяхме на току-що усвоения си гръцки класическите реплики от известната френска драма. Няма да нарека спектакъла пълен провал, защото накрая дори ни ръкопляскаха, но нека го определя като „наСето голямо, лудо, Сумно, гръцко фиаско“. Поне скокнахме за без пари до Солун за един уикенд – иначе хонорар или пък печалба за трупата така и не видяхме…

Моят гръцки театрален епизод (споделен тогава, между другото, с колегите ми в „Студентина“, сред които бяха днешният режисьор Явор Гърдев и журналистът Георги Тошев) много прилича на отношението, което българските богати хора имат към изкуството и културата днес. За тях то все още изглежда малко като изгубено време за ненужна работа, от която пари не се печелят и с която се занимават някакви окаяни хора, дето на две магарета сено не могат да разделят. Разбира се, през годините имаше и някои изключения, породени главно от културна носталгия и постсоциалистическа гордост, че благодарение на парите си, в новите капиталистически условия можеш не просто да се тупаш по рамената и да седиш на маса с някогашни големи звезди от културния ни хоризонт, ами направо лично от теб да зависи физическото им оцеляване. Няма да съм безпричинно саркастична – не изключвам спорадичните, чистосърдечни прояви на истинска богаташка любов и признателност към хората на изкуството. Те обаче останаха пренебрежимо малки, когато се отнасят до това да се поддържа културна среда и да се финансира в нейното развитие.

Интересът на богатите хора у нас към изкуството си остана най-вече в две направления. Първото е купуването на предмети на изкуството, защото като физически обекти те могат да бъдат изложени и поставени в делничната богаташка среда. Както знаем, след деветдесетте, когато борците взеха да стават милионери, най-следените полета на изкуството бяха архитектурата и дизайна. След безумните дворцоподобни хасиенди, които напълниха скъпите квартали на градовете ни, през миналото десетилетие дойде времето, в което всяка жена на богаташ се изживяваше като дизайнерка. Вдъхновени от списанията, пазаруването по световните бутици и екскурзиите в чужбина, тези нищо-неправили-в-живота-си красиви момичета поостаряха и решиха да се огледат като нещо повече от мутренска съпруга. Наотвориха модни бутици, след което дизайнерски студиа и магазини за обзавеждане. Покрай тази нова тяхна страст дойде и интересът към изобразителните изкуства и скулптурата. На италианската масичка трябва да се сложи статуетка от истински артист, на празната стена в дневната трябва да има мащабна картина на голям художник, който ако е умрял моментално става още по-талантлив и съответно, по-скъп.

Като знак за материално благоденствие, след като усвоиха изкуството като престижно битово присъствие, богатите се плеснаха по челата и се сетиха, че колегите им по света инвестират в колекции. Така се започна едно модно сбиране на арт колекции, което полека-лека премина от ръцете на мутресите дизайнерки в тези на пишман галеристи или изкуствоведи. Някои от най-големите имена в мътния и кървав български бизнес насъбраха свои колекционерски линии от портрети, графики, стари майстори, малки пластики и големи платна. Не че разбираха кой знае колко, но повярваха, че така инвестират. Пък и, съвсем в стила на световните богаташи, им беше нужно да показват от време на време, че имат по няколко десетки хиляди лева за арт харчлък.

Това нямаше как да се случи с изпълнителските изкуства така лесно. По простата причина, че не можеш да си боднеш до мултимедията и шадравана в хола някой и друг световен цигулар да ти свири или пък комедийна звезда от близкото минало да те разсмива у дома, когато ти се съсипе настроението от непристигнал по банковата сметка милион. Постепенно обаче и за някогашните мутри, подкрепени от ново поколение образовани и що-годе запознати с принципите на изкуството бизнесмени, стана ясно, че да се появяваш на културни събития си е нужно за лъскане на имиджа. Е, и до ден-днешен не познавам влюбен в театъра милионер, готов да финансира алтернативни и непечеливши спектакли и обикаля да ги търси по мазетата и изпочупените читалищни сцени, но за сметка на това на големите и шумни сценични събития се появяват все повече и повече финансово успели българи. На широко обсъждания концерт на оперната прима Соня Йончева например видях доста от тях в НДК, но нито веднъж не ми се е случвало да ги засека на редови, пък и на премиерен спектакъл в софийската опера. Преди месец и нещо бях на концерт на Софийски солисти в зала „България“. Знам от приятели, че турнетата им в Япония се разпродават година по-рано, но у нас не само, че в залата бяхме не повече от петдесет човека, но и сред тях определено нямаше нито един, когото отвън да го чака скъпа кола с шофьор например.

Същото е положението с любимия ми български театър. Някога Тодор Живков (който беше известен с това, че обичаше театъра и артистките) редовно посещаваше столични премиери, пък и редови спектакли. Днес на театър, макар и мноооого рядко можеш да видиш част от политическия елит, който у нас все повече се припокрива с богаташкия такъв. Този театър обаче трябва да е мега продукция, около която много се шуми или зад която стоят финансови институции, министерства и важни фондации, или пък да е на голяма и всепризната звезда, чиито спектакли са им разбираеми. Като Камен Донев и неговите продукции, да речем. Абстрактната висота, на която са готови да скокнат, гледа да не излиза от вече признатото, затова и като за „по-алтернативно“ могат да отидат да гледат Мариус Куркински, нещо на Лили Абаджиева или Александър Морфов и толкова. Доколко разбират посланията на тези постановки, не мога да прогнозирам, но като че ли за този ограничен кръг от хора е далеч по-важно посто да бъдат в публиката. Сигурна съм, че след това присъствието им там е повод за вътрешнобогаташки разговори, в които темата за изкуството ги кара да се чувстват интелигентно надматериални. Което, разбира се, не е никак лошо. И не е лошо, защото макар и комерсиален и парвенюшки, досегът до изкуството е стъпка към някаква духовна необходимост. Пък тя от своя страна няма как да не облагороди сетивата, да не разшири хоризонта и да не създаде нужда нарастващият артистичен глад да бъде засищан.

За сведение на ползващите този тип духовна храна, това става с пари. Най-често с много пари. Точно заради това изкуството има нужда от средства и меценати. Въпросът е меценатите да имат нужда от изкуството, за да му дадат средствата си. В противен случай българското изкуство ще продължава да изглежда като онзи злополучен гръцки театрален опит от моята студентска младост – едни хора ще хвърлят безумни усилия да правят разни неща, подведени от обещанията на богатия меценат. На него пък изобщо няма да му дреме и в крайна сметка ще предпочете да вложи суми в яхти, апартаменти и поредната колекция от кубични коне, вместо да поддържа възрожденските напъни на някое сценично недоразумение като това българи да играят на гръцки френска класическа комедия.

Пък единственото полезно нещо от онази моя изява като Марселина в „Сватбата на Фигаро“ е, че и до ден-днешен в Гърция гладна, жадна и ненаспала се няма да остана. А, да, мога и перфектно да кажа следното: „Ако не успях да ви принудя да се ожените за мен, помогнете ми поне да се омъжа за друг“. (Ан ден боруса на сас анангасо на ме пандрефтите, войтисте ме тулахистон на пандрефто ме алон). Което не знам дали някога ще ми влезе в употреба…