Идеалът на Айн Ранд (откъс)

„Идеал“ е ранен роман на Айн Ранд, който ще шокира многобройните й почитатели. Книгата съдържа не само романа, но и пиесата, която тя прави по него. Една от най-знаковите и значими жени от миналото столетие отново ще предизвика полемики, това е сигурно.

Айн Ранд започва да пише „Идеал“ още ненавършила тридесет години. Но не остава доволна от романа си и го преработва в театрална пиеса. Така първият вариант на текста остава непубликуван. Едва през 2012 г. Ричард Ралстън, главен редактор в Института „Айн Ранд“, решава, че заради милионите почитатели на писателката романът трябва да бъде издаден. Книгата излиза тази година в САЩ, месеци по-късно и в България.

Изданието е безценно за последователите на авторката, защото ще имат възможност да сравнят двете творби и да станат свидетели на ранните търсения и заблуди на младата Ранд.

В центъра на сюжета е красивата филмова актриса Кейт Гонда. Обвинена в убийство, тя е принудена да потърси помощ от шестима свои почитатели. Шест различни мъже, всеки един от които е писал на актрисата, че тя олицетворява неговия идеал.

Айн Ранд (1905-1982) e американски философ и писател от руски произход. През 1925 г. тя напуска СССР и емигрира в САЩ, където остава до края на живота си. Ранд създава философска система, наречена „обективизъм“. Идеите й са ясно отразени в романите й, първият публикуван е „Ние, живите“ (1936). Книгата, която носи на Ранд световна известност, е „Изворът“ (1943). Шедьовърът „Атлас изправи рамене“ (1957) е втората най-популярна книга в САЩ след Библията. Романите на Айн Ранд са преведени на повече от 16 езика и са издаден в над 20-милионен тираж.

Айн Ранд е любим автор на много български читатели, познават я с „Изворът“, „Атлас изправи рамене“, „Ние, живите“, „Капитализмът непознатият идеал“, „Романтически манифест“, „Новата левица: антииндустриалната революция“, „Философията: кому е нужна“, „Химн“. Издаден е и труд, посветен на нея – „Моите години с Айн Ранд“ на Натаниъл Брандън.

Представяме ви откъс от „Идеал“.

Клод Игнейшъс Хикс

Жената стоеше под кръста. Дългият й черен костюм бе по мъжки строг; златистите й коси се издигаха като ореол около лицето й, бледо лице на светица. За част от секундата в ума му проблесна внезапната налудничава мисъл, че там, до олтара му, огряна от лъчите на кръста, стои статуя на Мадоната.

Той направи крачка напред. После се закова на място. Познаваше лицето й, ала не можеше да повярва.

Прокара длан по очите си. И ахна:

– Вие… Вие не сте…

– Да – отговори тя. – Аз съм.

– Не сте ли… Кей Гонда?

– Да – отвърна тя. – Кей Гонда.

– На какво… – заекна той. – На какво дължа тази чест, рядката чест да…

– На един убиец – отвърна тя.

– Нали не искате да кажете… не искате да кажете, че е вярно, тези слухове… тези долни слухове…

– Крия се. От полицията.

– Но… как…

– Помните ли едно писмо? Писмо, което ми написахте?

– Да.

– Ето затова съм тук. Може ли да остана?

Клод Игнейшъс Хикс бавно отиде до отворената врата и я заключи. После се върна при нея и каза:

– Тази врата не се е затваряла тринайсет години. Тази нощ тя ще бъде затворена.

– Благодаря ви.

– Тук сте в безопасност. В безопасност сте, също като в отвъдното царство, където никоя човешка стрела не може да ви настигне.

Тя седна, свали шапката си и разтърси русата си коса.

Той стоеше и гледаше надолу към нея, сплел пръсти на гърдите си.

– Сестро моя – рече той с разтреперан глас. – Клета заблудена сестро моя, тежко бреме си поела ти на раменете си.

Тя погледна нагоре към него и в ясните й сини очи имаше мъка, която никой екран никога не бе показвал на света.

– Да – рече тя. – Тежко бреме. И понякога не зная колко още искам да го нося.

Той се усмихна тъжно. Но в душата си почувства как сякаш дългите години усилен труд олекват на плещите му; сърцето му бе преизпълнено с голяма радост, каквато никога не бе познал. И се почувства виновен.

Почувства се така, сякаш взема нещо, на което няма право, макар и да не можеше да назове какво е то, нито как го взема На тъмната стена пламтящият кръст го гледаше обвинително, десетките бели крушки бяха като десетки очи – втренчени, строги, заклеймяващи.

После проумя какво бе онова, което бе забравил.

Отвърна се от нея. Главата му бе високо изправена, а пръстите, преплетени на гърдите му – напрегнати и неумолими. Той рече кротко:

– Тук ти си в безопасност, сестро. Никой няма да те последва тук. Никой няма да стигне до теб освен един-единствен човек.

– И кой е това?

– Ти самата.

Тя вдигна очи към него с глава, наклонена към рамото, и любопитен поглед.

– Аз самата?

– Ти може да избягаш от съда на света. Но съдът на твоята съвест ще те преследва, където и да идеш.

– Не ви разбирам – каза тихо тя.

Очите му пламтяха. Той се изправи над нея, мрачен и строг като съдия.

– Вие сте извършили грях. Смъртен грях. Вие сте нарушили Божия заповед. Отнели сте човешки живот. Ще ви тежи ли това на съвестта до края на дните ви?

– Но какво мога да направя?

– Велико е могъществото на нашия Отец. И велика е добротата Му. И прошка чака и най-жестокия грешник, поднесъл своето разкаяние и признание от дълбините на душата си.

– Но ако призная, ще ме вкарат в затвора.

– Ах, сестро моя, бихте ли предпочели да останете на свобода? Каква ще е тая ваша печалба, ако спечелите целия свят и загубите собствената си душа?

– А колко ли струва една душа, когато няма свят, който да спечелиш?

– Ах, чадо мое, гордостта е най-тежкият грях. Действително най-тежкият. Не ни ли е казал Синът Му: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно“?

– Но защо да искам да вляза в него?

– Ако познавате живот, който се състои от върховна радост и красота, как няма да искате да влезете в него?

– Как да не го искам тук, тук?

– Нашият свят е мрачен и несъвършен, детето ми.

– Защо той не е съвършен? Защото не може да бъде? Или защото ние не искаме да бъде?

– Ах, чадо мое, та кой ли измежду нас не иска това? Всички ние таим тази изгубена надежда, този лъч светлина – дори и най-черният от нас – тази сияйна мечта за нещо по-хубаво от нашия живот, което не ни е дадено да достигнем.

– Всички ли го искаме?

– Да, чадо мое.

– И ако то дойде, бихме ли го видели?

– Да.

– Ала дали бихме искали да го видим?

– Кой сред нас с радост не би отдал живота си само за да го зърне? Ала нашият свят е свят на сълзи и неправди. И нищожни са и най-големите му награди. Но вечно щастие ни чака там, в отвъдното, и вечна красота, каквато клетият ни дух не би могъл да си представи! Само ако се отречем от греховете си и се покаем пред Него. А ти си прегрешило, чадо мое. Тежък грях си сторило. Ала Той е добър и милостив. Покай се, покай се с цялата си душа, и Той ще те чуе!

– Значи искате да ме обесят?

– Сестро моя! Клета, изгубена страдалке, сестро моя! Не знаеш ли, че аз сторвам по-голяма жертва от теб? Не знаеш ли, че аз сам изтръгвам сърцето си и го полагам на олтара на нашия дълг? Че бих предпочел да те отведа и да избягам на края на света, и да те закрилям до сетния си дъх? Само че тъй ще ти сторя лоша услуга. Бих предпочел да спася душата ти и да видя как моята се гърчи в най-тежката смъртна агония!

Тя стана и се изправи пред него, крехка, безпомощна, очите й бяха широко отворени, уплашени, и тя прошепна:

– Какво искате да направя?

– Да поемеш на плещите си, храбро и доброволно, кръста на своето наказание. Признай! Признай престъплението си пред света! Ти си велика жена. Светът поднася своята почит в нозете ти. Смири се. Излез навън, направо сред гъмжилото на пазара, и изкрещи, та да те чуят всички хора, че си сторила грях! Не се бой какво наказание те чака. Приеми го смирено и с радост.

– Сега ли?

– Веднага!

–Но в този час никъде няма гъмжило.

– В този час… В този час… – Внезапно мисълта, която смътно поникваше нейде в ума му, му се изясни. – Сестро моя, точно в този час голямо гъмжило се е събрало в храма на заблужденията, на няма и шест преки от тук – клета и жадуваща тълпа, която търси спасение. Ето къде ще отидем! Аз ще те заведа там. Ще те въведа вътре, за да покажа на тези клети слепи душици какво може да стори истинската вяра! Пред тях ти ще признаеш престъплението си. Пред тях ти ще положиш великата си жертва, за твоите братя, човеците!