Мишел Уелбек несъмнено е един от най-важните писатели на нашето време. Той не само описва брилянтно нашата реалност, но и предсказва бъдещето с пророческа прецизност. Българският читател познава романите му, но сега за пръв път на български език излиза „Позиции 2020“ – сборник с есета, интервюта, статии и други негови нехудожествени текстове. Авторът на световните бестселъри „Елементарните частици“, „Платформа“, „Подчинение“ и „Серотонин“ говори тук от първо лице. И докато в литературата сарказмът му е основен художествен подход, в журналистиката си той често избягва иронията в полза на защитата на понятията за красота, искреност и трагедията на човешкото съществуване.
„Позиции 2020“ отразява склонността на писателя да се намесва прямо и провокативно в актуални обществени и политически дебати. Книгата засяга широк спектър от теми, свързани с политиката и френското общество, религията и секуларизма, исляма и имиграцията, сексуалността и демографските промени, технологиите и капитализма, литературата и собственото му творчество. Ето какво споделя самият Уелбек в предговора към изданието от 2008 година:
„Теоретичните размишления“ ми се струват също толкова добър материал за роман, колкото и всеки друг, дори по-добър от много други. Същото важи и за разговорите, интервютата, дебатите… Още по-несъмнено важи и за литературната, художествената или музикалната критика. Всичко би трябвало да може да се превърне в книга, която човек пише до сетния си дъх; това ми се струва разумен, щастлив и може би дори осъществим на практика начин на живот – с известни уговорки, естествено. (…) Най-очевидното, което обединява събраните тук текстове, е, че са написани по поръчка или защото са ме помолили да напиша нещо. Били са следователно публикувани в различни периодични издания, след което са станали неоткриваеми. В съответствие с току-що казаното бих могъл да ги използвам повторно в роман. Опитвах, но рядко успявах; въпреки това продължавам да държа на тези текстове. Това е всъщност и причината да бъдат издадени“.
Преводът на есетата в „Позиции 2020“ е дело на Александра Велева, Красимир Петров и Атанас Сугарев. Редактор на изданието е Георги Борисов, а художник на корицата – Иво Рафаилов.
Откъсът е предоставен на „Площад Славейков“ от издателя „Колибри“.
За педофилията
Този текст е публикуван в брой 59 на списание „Енфини“ през 1997 година по повод аферата „Дютру“, като част от подбрани материали, посветени на педофилията и защитата на децата, чиито автори трябваше да отговорят на следните въпроси:
I. Как си обяснявате широкия обществен отклик на аферата „Дютру“? Кого в наши дни определяме като дете? Кого определяме като педофил?
II. Като малолетен имали ли сте любовна връзка с възрастен и какъв ви е споменът за нея? Вие лично имате ли спомен, свързан с детска сексуалност?
III. Смятате ли, че специалистите и защитниците на правата на децата ни казват всичко? Имате ли да добавите нещо?
Начинът, по който задавате въпросите, ме навежда на мисълта, че коварно подтиквате към политически некоректни мнения, изтъквайки на преден план предполагаемите сексуални влечения през детството; аз обаче няма да се хвана на тази въдица. Сексуалните влечения през детството в действителност не съществуват; те са обикновена измислица. Във всички случаи, които медиите с такава охота широко коментират, детето без всякакво съмнение е абсолютна жертва в пълния смисъл на думата. В същото време това изострено внимание върху педофилията и кръвосмешението сякаш носи определено успокоение; струва ми се, че педофилът е идеалната изкупителна жертва за едно общество, което прави всичко възможно да разпали желанията, но не прави нищо, за да ги удовлетвори. В известен смисъл това е нормално (рекламата, икономиката като цяло се крепят на желанието, а не на неговото задоволяване); все пак според мен е уместно да се припомни очевидната истина: при днешното състояние на сексуалната икономика възрастният мъж иска да се съвкупява, но вече няма възможност да го прави; даже няма и право да го прави. Ето защо изобщо не бива да се учудваме, че се захваща с единственото същество, което не може да му окаже съпротива: детето.
Идеалният педофил е на петдесет и две години, плешив и коремест. Той работи в търговския отдел на закъсала фирма, нерядко обитава жилищен квартал в предградие с отблъскващ вид; лишен е от всякакъв усет за ритъм. Женен е от двайсет и седем години за жена на неговата възраст, редовно ходи на църква и съседите му го уважават. Сексуалният му живот определено не е фойерверк.
Първоначално педофилът открива порнографията и става неин постоянен потребител; в резултат мъките му стават още по-нетърпими, съпроводени от съкращаване на покупателната способност на семейството. Проституцията му носи съвсем относително облекчение; вялата и краткотрайна ерекция са допълнителен препъникамък: макар да си плаща, всеки път се бои от презрението на проститутката. И изобщо напълно основателно се бои от жените; знае обаче, че с детето няма от какво да се опасява.
Детето е невинно, наистина невинно, то живее в идеален свят, свят отпреди сексуалността (впрочем и в свят отпреди парите). Не задълго, но самото то все още не знае това. Обичано е от родителите си и е достойно за тази любов. Смята, че възрастните са мъдри и доброжелателни. Тъкмо там е неговата заблуда.
Срещата между двамата, педофила и детето (то – най-щастливо на този свят, защото все още не познава желанието; той – най-нещастен на този свят, защото познава желанието, но не може да го задоволи), създава условията за една съвършена мелодрама. В резултат от сблъсъка детето ще бъде омърсено веднъж завинаги. Ще му бъдат отнети няколко години невинност, цял един свят отпреди секса. Педофилът от своя страна ще пропадне още по-ниско по спиралата на отвращението от самия себе си. С радост ще посрещне ареста, дошъл да потвърди собствените му предчувствия: да, той е най-чудовищното и най-нелепото същество на света. Той е стар, мръсен, има извратена душа, а при това дори не е писател. Той пръв ще поиска кастрация. Най-сетне е разбрал онова, което хората около него знаят: когато не си желан, нямаш право да желаеш. Грешката, която е допуснал, ще му струва скъпо. Години наред ще бъде содомизиран, бит и унижаван от другите затворници. Дори в затвора ще си остане най-долният от всички (убиецът, дивият звяр, все пак се ползва с уважение, но съкилийниците с пълно основание смятат, че трябва да си най-нищожен подлец, за да посегнеш на дете).
Доколкото не съм нито педофил, нито дете, изобщо не се чувствам пряко свързан по какъвто и да било начин с тези въпроси. Самият аз открих сексуалното желание на обичайната възраст (ако не ме лъже паметта, някъде около тринайсет години). Радвам се, че тази инициация не се случи по-рано, че ме връхлетя като същинско биологично природно бедствие, за което не мога да виня никого. Бих предпочел, разбира се, известна отсрочка от няколко години; от друга страна, струва ми се смешно да се говори за „педофилия“, когато става въпрос за девойки на 16–17 години (неведнъж съм отбелязвал подобна езикова злоупотреба в новините по TF1).
Впрочем във въпросника е налице същото двусмислие при използването на понятията „малолетен“ и „дете“; между същинското детство и статута на възрастен съществува един изключително важен период, наречен юношество. В нашето съвременно общество юношеството не е нещо второстепенно и преходно; напротив, то е състоянието, в което ние, стареейки постепенно физически, днес на практика сме обречени да живеем до смъртта си.
Текстът е преиздаден в „Позиции 2“ („Фламарион“, 2009).
Превод Красимир Петров
