Идеята за България и нейната смърт

Винаги, когато млади хора говорят за паметта и миналото, гледната им точка дава истинска надежда. Те, които наблюдават миналото през призмата на бъдещето, са най-добрата гаранция, че ще оцелее точно ценното, нетленното. Днес ви предлагаме да прочетете есето на деветокласничката от Първа частна математическа гимназия Аделина Доровска за паметта, миналото и загубата, написано за час по българска литература. Мъдростта, оказва се, не е привилегия на възрастта.

Миналото и паметта – начин на употреба

Едно нещо умира, само когато е забравено; една държава е наистина покорена в деня, в който е изречена последната дума на езика ù. Една идея умира в спомените на сетния ù последовател. Има момент, по-краен от смъртта – последния път, в който някой посети гроба ни.

От своето начало литературата се стреми да представи загубата като нещо красиво и поетично, плашещо, но празно, с отчаяната надежда да се запази онова, което вече не е тук. От хилядолетия сме измъчвани от нещата, за които можем само да си спомним, и това извежда темата за паметта и миналото като ключова в много произведения.

„Употребата“ на миналото и паметта за общи нужди започва най-активно по време на българското Възраждане с въпроса за националната принадлежност. От „История славянобългарска“ до Освобождението, та и след това голяма част от българската литература е ориентирана към необходимостта да се запази споменът, идеята за България. Движението за българска църква и български училища, за това да се преподават български език и традиции, са все израз на страха на българската интелигенция, че след пет века робство споменът за великото минало на България е изтрит. Произведенията от този период са показателни за опитите чрез историята да се върне и българската държава.

Моят любим пример за използване на паметта в литературата е, когато става дума за идеи и богове, защото е толкова лесно нещо да премине от култ, почитан от всички, до останка на отживяла култура. Това заменяне и „убиване“ на идеи е ключово за много сюжети и утвърждава противопоставянето ново – старо. Когато става въпрос за идеи, това, което им дава сила, са точно техните последователи, тези, които ще ги запомнят, и това прави темите за паметта и миналото изключително подходящи. Явлението се среща по-често в съвременната литература заради по-бързите идеологически промени и разликите в начина, по който се гледа на свободната реч през 21. век. Освен това днес по-често се говори за митологията, която лесно може да се интерпретира по такъв начин. За мен най-добрият пример за това е „American gods“ („Американски богове“ – бел. ред.) на Нийл Гейман, чиято главна идея е смъртта на древните богове, които са забравени от света и заместени от по-модерни идеи.

Но най-бруталната, най-истинската форма на загуба, с която се срещаме, остава смъртта на други хора. От зората на човечеството търсим начини да успокоим болката, която чистата скръб оставя, и в търсенето си се вкопчваме в спомена за починалите. Много култури вярват, че има втора бариера след смъртта, която маркира момента, в който човек е напълно забравен. Текстовете, които говорят за това, са често по-болезнено заземени, достигащи плашещата нормалност на загубите. Справянето с проблем, който не може да бъде решен толкова еднозначно, води до тъжното приемане, че „Всичко, което мога да направя, е просто да помня“.

Спомените и миналото имат определяща роля в повечето литератури. Опазването на останките от миналото е част от човешката природа до такава степен, че го правим за нашите държави, идеи и дори за други хора. Спомените са много сантиментален мотив и вероятно най-щастливият завършек на вечната тема за загубата.

Това приемане на съдбата е най-добрата стратегия на осъзнаването, че всичко има край. Затова аз ще завърша с въпроса:

„Колко дълго ще живее това есе, ще оцелее ли в нечия памет поне до края на деня, преди да бъде забравено?“