ИДИЛ, култура на разрушението

Така наречената „Ислямска държава“ си създаде името на унищожителна терористична групировка, а в последните дни излъчи и послание, че ще разшири действията си и към близки до нас страни като Сърбия и Босна. Привържениците на „халифа“ Ибрахим или Абу Бакр ал-Багдади поддържат образа си на безпощадни бойци за „свещена“ кауза чрез постоянна пропаганда, целяща да всели ужас у противниците им. Излъчването на чудовищни екзекуции и агресивни проповеди е само част от арсенала на джихадистите. Едно от предпочитаните им идеологически оръжия е материалното разрушение, заличаването на неислямските паметници. 

Иконоборство в Близкия Изток

„Не си прави кумир и никакво изображение…“ не е айят или знамение от Корана, а стих от Моисеевата книга Изход (20:4). Старозаветната религия, юдаизмът, не насърчава създаването на сакрално изкуство, макар че върху Кивота на Завета може би е имало изображения на ангели, а в старинни близкоизточни синагоги (например тази в Дура Европос, днешна Сирия) се намират мозайки с човешки фигури в имитация на елинистически стил. Но това са по-скоро изключения.

Ранните християни, споделящи старозаветното презрение към идоли, започват системно да рушат езически, тоест класически антични произведения на изкуството веднага щом римските власти прекратяват антихристиянските гонения. Но постепенно християнството се изменя и последователите на разпнатия Бог започват сами да създават икони и стенописи.

Основателят на исляма Мохамед или Мухаммад заема общата рамка на новата си вяра от юдаизма и християнството – Коранът редовно се позовава на авторитета на Моисей (Муса) и Иисус (Иса). Една от заповедите, които Мохамед усвоява, е тази срещу идолопоклонничеството: „Под възбрана за вас… принесеното в жертва на каменните идоли…“(Коран 5:3). Бързите успехи на младата ислямска общност срещу персите и ромеите в седми век може би повлияват на част от травматизираните източни християни и сред тях се появява секта, която унищожава икони, мозайки и статуи – и хвърля Византийската империя в поредица вътрешни конфликти.

Историята на разрушаването на изображения в Близкия Изток е дълга и има дълбоки корени. Възможно е и древните юдеи, и християните-иконоборци, и лишените от религиозни изображения мюсюлмани да са преносители на много древни ориенталски културни рефлекси, при които най-пълен израз на победа над врага е унижението на неговите богове, тоест над техните изваяни образи. Идолопоклонството, почитта към свещени изображения, е сигурен белег, че някой не принадлежи към общността на правоверните. Срутването на чуждите идоли и присвояването на храмовите сгради е знак, че дадено място е завладяно трайно. Като акт на борба с „езическия мрак“ или джахилия може би може да бъде сметнато и анекдотичното унищожаване на Александрийската библиотека по заповед на халиф Омар.

Домът на мира

Ислямът невинаги е бил агресивен. Във вече завладените земи първите „праведни“ халифи и техните приемници от Омаядската и Абасидската династия установяват режим на зимми или търпяно население от християнска и юдейска вяра. Християните под ислямска власт продължават да украсяват църквите си със стенописи и икони. Постепенно самият Халифат се адаптира към големите градове, които е превзел, и пустинните воини се превръщат в аристократи, търговци и духовници с изтънчен начин на живот, повлиян от старите култури на Средиземноморието и Персия. Забраните около изображенията са нарушавани многократно в безброй миниатюри към книги. След епохата на първоначалния газават или война за вярата настъпват вековете на ислямската култура такава, каквато я знаем от приказките – времето на прословутото улично осветление в средновековна Кордоба, на преводите на Платон и Аристотел на арабски език, както и на гузните удоволствия от уж строго забраненото вино, любовта и чисто светската литература. Между осми и единайсети век арабско-ислямският свят създава изключителна цивилизация в огромни за времето си градове като Кайро, Багдад и Дамаск.

Горчивината на ислямския свят

Поредица нашествия заличават спомена за щастливата пролет на Мохамедовия рай. Селджукските турци, Кръстоносните походи, монголите, испанската Реконкиста, поредица войни в Иран, разширяването на назадничавата Османска империя и „Голямата игра“ на френския, руския и британския колониализъм в Ориента бавно превръщат ислямския свят в изостанало място. Създаването на множество разделени арабски държави след Първата световна война, основаването на Израел в 1948 г. и серия революции от периода на Студената война по никакъв начин не спомагат за обединението и успокояването на Близкия и Средния Изток.

От около триста години насам из пустинните области на Арабския полуостров се разпространяват строги версии на сунитския тип ислям – изправени пред упадъка на материалната си култура и пред поредица политически разочарования, много благочестиви мюсюлмани постепенно се обръщат към учения за чистота на вярата като това на Мухаммад ибн Абд ел-Уахаб (1703-1792). Те постепенно се отказват от почитта към ислямски светци и техните гробове, отдават се на религозен размисъл, молитва… и, понякога, на идеята за джихад.

Салафитите или уахабитите са пуританите на исляма. Стремежът им е да следват Корана и най-авторитетните му тълкувания по съвсем буквален начин, без отклонения. В крайността си унищожават дори гробниците на почитани религиозни фигури, които смятат за обект на идолопоклонство. От шейсетте години насам и особено след неуспешното съветско нахлуване в Афганистан все повече салафити се оказват привърженици на агресивния джихад. Особеност на салафитския джихадизъм е тенденцията за вражда не само с друговерци, но и с мюсюлмани, които не демонстрират достатъчна религиозна ревност.

ИДИЛ

В хаоса след второто американско нахлуване в Ирак (2003) в страната възникват множество въоръжени групировки за съпротива срещу чужденците. Оцелели функционери на партия БААС, военни от разформированата армия на сваления диктатор Саддам Хюсеин, радикализирани групи благочестиви салафити и тук-там неуспели в интеграцията си в западния свят бивши емигранти създават отряди, които заемат властта в отдалечени райони на старата Месопотамия. Вдъхновява ги примерът на афганските талибани, чиито предшественици са отблъснали съветската армия, докато те самите се сражават срещу американските нашественци.

Една от нововъзникналите салафитски групи в Ирак, „Организация за единобожие и джихад“, водена от духовника Абу Мусаб аз-Заркауи, се подготвя за голямо бъдеще. Водачът й се заклева във вярност към голямата терористична мрежа „Ал-Кайда“. Това е началото на „Ислямска държава в Ирак и Леванта“. Към 2010-а, когато Ал-Багдади оглавява групировката, тя вече е преминала през поредица сблъсъци с иракските сили за сигурност и американските части, получила е или е завладяла няколко бази на „Ал-Кайда“, придобила е самоувереност, опит и най-вече хора.

„Халифат“ в двайсет и първи век

През 2011-а, в хода на светските протести, известни като „Арабска пролет“, ядрото на бъдещата „Ислямска държава“ в Ирак, все още в контакт с по-голямата „Ал-Кайда“, излъчва група, която да започне организацията на въоръжена борба срещу сирийския диктатор Башар Асад. Постепенно групата се обособява като успешна военна сила под името Ал-Нусра.

През април 2013 г. „Ислямска държава в Ирак“ обявява желанието си да се слее с „Ал-Нусра“ и двете организации заедно да образуват „Ислямска държава в Ирак и Сирия“. „Ал-Нусра“ обаче запазва самостояятелността си и започва да се съпротивлява включително и срещу групировката-основателка. Най-сетне, контролирайки райони и от двете страни на бившата сирийско-иракска граница, на 29 юни 2014 г. в град Мосул водачът на ИДИЛ Абу Бакр ал-Багдади се обявява за „халиф“ и „Повелител на правоверните“. Той излъчва послание, в което изисква подчинението на всички мюсюлмани по света.

Сражавайки се с кого ли не, една терористична група е извършила немислимото: създала си е обширно частно владение, в което налага свои правила и фактически основава нова държава с нещо като духовен, военен и монархически глава в лицето на един и същи човек. Същинско Средновековие.

Политика на разрушението

Сред многобройните истински и фалшиви новини за масови убийства на християни, язиди и недостатъчно ревностни мюсюлмани, сред установяването на фактическо робство (най-вече за пленени жени), пропагандните известия за сечене на златни монети и реалните успешни продажби на нефт срещу оръжие чрез посредници, новият „халифат“ провежда последователна политика на унищожение на предислямски забележителности. В атмосферата на очакване на Страшния съд и небесна награда след него, бойците на ИДИЛ следват примера на афганските талибани. В 2001 талибаните взривяват колосалните статуи на Буда в Бамиян, Афганистан, като светотатствени идоли.

След като в сирийската гражданска война през 2011-а са пострадали красивият покрит пазар на град Алепо и огромната кръстоносна крепост Крак де Шевалие, ИДИЛ се заема с методично прочистване на предислямските руини от територията под свой контрол. Случайните попадения и еднократните актове на фанатизъм инспирират истинска „културна революция“ в духа на френските санкюлоти, ранните болшевики и китайските маоисти.

ИДИЛ под водачеството на ал-Багдади остава вярна на салафитско-джихадисткия си идеен произход. Въоръжените отряди на групировката парадоксално започват тези си действия с джамии – разбира се, това са джамиите на конфесионални малцинства в исляма, обикновени шиити, които в разбиранията на ИДИЛ са еретици. В Мосул и Тикрит през 2014-а са взривени и съборени с булдозери джамии и ислямски гробници от епохата на Омаядите, както и паметници, които ислямската традиция приписва на старозаветните пророци Иона и Даниил. В изнесените анклави на ИДИЛ чак в Либия също са взривявани исторически джамии.

От юни 2014 до април 2015 „халифатът“ системно разрушава старинните църкви на арменската и асирийската християнски общности в Тикрит и Мосул. Някои от сградите са от раннохристиянския период, издигани най-късно в шести век. За разлика от други ислямски завоеватели, ИДИЛ няма никакво намерение да си присвоява чужди храмове – тя предпочита да ги унищожава.

Едновременно с християнските църкви и след тях ИДИЛ методично се заема също и с унищожението на асирийски и елинистически паметници. От януари 2015-а до днес са взривени стените на някогашна Ниневия и голям брой самостоятелни статуи на асирийски и ахеменидски крилати бикове. Всички разрушения (както и екзекуциите на пленници) се заснемат грижливо и се разпращат до различни телевизионни канали. Особено известен стана клипът на унищожаването с чукове на асирийски статуи и релефи от музея в Мосул.

След фактическото разрушение на древния град Хатра, ИДИЛ се насочи и към Палмира на сирийска територия. През май 2015-а сирийските въоръжени сили на практика се сражават за останките на античната столица на Палмирското царство. По време на кампанията ИДИЛ извършва голям брой екзекуции на военнопленници, а след превземането на града се заема с прочистването му от антични статуи. Засега няма данни за унищожаване на чисто архитектурни обекти.

На фона на тази мрачна хроника на разрушението е любопитно, че от териториите на ИДИЛ понякога се появява контрабанда на старинно изкуство. Статуи и релефи, които би трябвало да са разрушени преди месеци, се появяват на пазара в Западна Европа. Може би разрушението не е напълно систематично и дори някои водачи на ИДИЛ са склонни понякога да продават, вместо да взривяват.

Ами ако…

През юни и юли „Форбс“, „Ди Велт“ и „Форин полиси“ разглеждат в публикации възможността ИДИЛ да не бъде надвита от разпръснатите сили, срещу които воюва. Има шанс групировката да оцелее достатъчно дълго, за да се опита да получи поне частично международно признание като държава. Предвид невъзможността за влияние върху фанатичния режим на „халифата“, това означава геноцид над релгиозните малцинства и тотално унищожение на неислямската и част от ислямската материална култура в териториите, контролирани от терористите. Предвид заявленията на ИДИЛ за разширяване на действията им към Западните Балкани (където има големи групи неспокойно ислямско население) тези възможности, разглеждани в задълбочени източници, би трябвало да представляват значителен интерес включително и за българските сили за сигурност.

Донякъде, но само донякъде успокояващо е, че в своите закани групировката не споменава България. Но докога?