Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Иглика Василева: Светът е изгубен в превода на Гугъл и Фейсбук

Прочутата преводачка на Джеймс Джойс и Вирджиния Улф - за българския език на младите преводачи, за Шекспир на Валери Петров и Александър Шурбанов, за ключа към „Одисей“

„Когато се изправиш пред белия лист, оставаш сам с автора. Тогава започваш да катериш един много стръмен връх, осеян с препятствия“, казва преводачката Иглика Василева. Снимка: Площад Славейков - Иглика Василева: Светът е изгубен в превода на Гугъл и Фейсбук

„Когато се изправиш пред белия лист, оставаш сам с автора. Тогава започваш да катериш един много стръмен връх, осеян с препятствия“, казва преводачката Иглика Василева. Снимка: Площад Славейков

Откакто България стана част от свободния свят, езикът, на който проговарят големите световни писатели на български, става все по-важен. Огромен е и стремежът да покажем на света нашата литература – тази, която не е избирана сред верните на партията автори. Затова са толкова важни хората, които превръщат световния поток от думи в част от родната книжна река и обратно, пращат нашата реч в световния словесен океан.

Иглика Василева е една от тези особено ценни за нашата и британската култура личности, вдигнали езиковата бариера към някои от най-добрите образци на английската и ирландската литература. Василева превежда на български Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Франк О’Конър, Хенри Джеймс, Лорънс Дърел, Джон Банвил, Пол Остър, Иън Макюън…

Поканихме я да разговаряме за езиците, на които говори днешният свят, за преводите преди години, когато нямаше интернет и достатъчно речници, а достъпът до литература беше изключително труден, за т. нар. вярност към оригинала и за това колко е важен при превода българският език.

– Чувствали ли сте се някога изгубена в превода, г-жо Василева?

– Да, чувствала съм се изгубена, неведнъж. Когато започнах да превеждам, беше с голямо самочувствие, с голямо желание преди всичко и с много любов. Още от студентските години си пробвах перото и ми доставяше удоволствие – часовете по превод ми бяха любимите. Помня как Жени Божилова веднъж ми каза: „Сядай, прави „Към фара“ на Вирджиния Улф“, защото тя беше поела ангажимент, а се разболя. Сп. „Съвременник“ беше получило финансиране именно заради тази книга и трябваше спешно да се преведе. Взех една пишеща машина и отидох на море с нея, тогава се „позагубих“ малко. Но все пак удоволствието ми от превода беше по-голямо от чувството ми, че се загубвам. И след като тя толкова хареса моя превод, това ми даде сили да продължа. По-нататък все по-рядко съм се чувствала така – въпреки че има книги, изрази, изречения, цели абзаци, които са непреводими, няма какво да се лъжем.

– Заради различията между културите, и не само…

– Заради много неща. Има тази крилата фраза „Щом е написано от човек, може да бъде преведено от човек“, но не е точно така. Защото често езиците са много различни, географското им положение, светоусещането, манталитета, археологията на езика…. А и има думи и изрази, които на даден език означават много неща, цял един свят разкриват, вдигат завесата за много неща – и на български или може да ги преведеш недобре, или да дадеш под линия някакво обяснение, но това убива цвета на превода. Мисля, че под линия не трябва да се дават много неща, освен ако са тотално непознати или са чужди думи, които съществуват като чужди и в изходния текст, в оригинала. Човек трябва да гледа много сериозно на това, което работи, и аз така съм научена от старото поколение. Като „старото“ разбирам поколението преди мен, което беше забележително – Кръстан Дянков, Тодор Вълчев, Жени Божилова, Пенка Пройкова, Красимира Тодорова… образец за всички нас, не само защото са работили с много усърдие и отговорност, а защото са работили без речници. Силно се възхищавам на тези хора. Имаше някакви речници по онова време, но бяха бедни речници, не е като сега – пълно е, където и да бръкнеш, целият интернет е на твое разположение. Навремето дори Библия нямаше. Спомням си, когато в „Народна култура“ трябваше да се правят някакви цитати от Светото писание, ни изпращаха при Иван Желев от Семинарията да ни обяснява или пък влизаш в някаква църква, ако попът е достатъчно начетен, защото невинаги е такъв… И при тези спънки, при тези препятствия те произведоха много добри преводи. Фактически съм се самообразовала по превод, четейки тези хора с оригинал, за да видя как са излизали от тези теснини на превода, с които понякога човек трябва да е голям майстор, за да се справи – и съм им много благодарна, много благодарна. В книгата на Владимир Трендафилов за Дикенс има много примери как когато думата липсва на български, няма я в речника, не се открива в други източници или пък изразът няма аналогоия на български език, при което преводачът или го маха, защото няма какво друго да направи, или си го доизмисля. И има истински шедьоври, когато преводачът е продължил мисълта на автора – това е най-голямото постижение. Да влезеш под кожата на автора и да почнеш да превеждаш така, сякаш той ти диктува.

– Коя е книгата, която особено ви е вълнувала, докато сте я превеждали?

– Ами най-много, не знам дали да кажа, че съм се вълнувала, но най-много съм треперила на „Одисей“.

– Много хора се страхуват да я прочетат, а не мога да си представя какво е да я преведеш!

– Истината е, че в един момент ти я хващаш тази книга, разбираш я. При толкова големи автори като Джойс се налага човек да изчете предварително голямо количество литературна критика, биографии, книги, за да може да си създаде някаква основа, върху която да стъпи и да тръгне към този автор, защото не може от нищото. И в четенето на различни такива литературни… величия дори бих казала, човек изведнъж научава страшно много – за книгата, за съдържанието – въпреки че там също има разнобой, едни критици казват едно, други – друго, но дори да има разнобой, аз ще дам моя, трета версия. И лошото е, че когато се изправиш пред белия лист, си сам. Няма литературни критици, няма нищо. Ти си сам с автора. Тогава започваш да катериш един много стръмен връх, осеян с препятствия. И макар да си подготвен за тях, макар да си направил всички справки, да знаеш какво ти предстои – даже с удоволствие някой път си казваш как ще преодолееш нещо – въпреки това страхът остава. Чак когато за втори път или за трети път изчетох „Одисей“ на Джойс, видях, че се е получило.
Поне според моите представи – иначе, преводът е брашнян чувал, винаги може да има някъде нещо пропуснато, нещо недогледано… това са такива планини от думи, че човек наистина може да сбърка някъде. Но това, за което останах спокойна, е, че в тълкуването си на книгата нямам грешки.

– Какъв е ключът, който открихте към „Одисей“ на Джойс?

– Ключът не е никак сложен и аз го открих, разбира се, с четене на литературна критика. В романа той прави нещо, което дотогава не е правено (а и след това също) – нещо, което може да те заблуди. Нормално, романът има една така да кажа прогресивна линия на развитие – той тръгва отнякъде, може да свърши, може да не свърши, но върви нанякъде. Джойс прави едни такива концентрични кръгове, върти се в кръг. Тоест нищо друго не напредва в романа, освен часът. Осем часа, девет часа, десет часа, той обикаля из града, случват му се различни неща, среща различни хора, води различни разговори, но кръговете са основата. Джойс пише по един толкова неконвенционален начин в сравнение с това, което човек очаква да бъде разказано – но текстът, разбира се, е доста разтълкуван. Романът излиза 1922 г. и си мислех, че ако този текст беше преведен на български да речем през 1930-а, щеше да бъде много по-буквален. Щеше да бъде дума по дума. Между другото такива са старите преводи на „Одисей“. Докато сега, благодарение на критиката, която доста неща е разтълкувала, ти вече знаеш какво пишеш, а не го правиш слепешката, което е много важно и прави книгата да ти изглежда смислена.

– Когато превеждате някой голям автор и напълно сте се претворили в него, имате ли чувството, че ей сега ще можете да напишете един роман в негов стил?

– Не, не съм имала такова чувство. Смятам, че авторът ми дава страшно много, защото покрай него винаги препрочиташ какви ли не неща, връщаш се, мислиш, обогатяваш си езика, обогатяваш си мисленето, светоусещането. Но нищо повече. Опитвала съм си перото, ама в по-ранни години, когато бях и по-глупава, – по-скоро в поезията, не в прозата.

– Не сте превеждали поезия като че ли?

– Всичко в Джойс е много стихотворно. Това са едни градски песни, разни гатанки, което не е сериозна поезия, и това го правя с лекота. В последната книга на Вирджиния Улф „Между действията“ тя имитира елизабетинска поезия и драма, там също всичко сама го направих, не беше трудно, защото все пак е имитация, не е истинската сериозна поезия. Дори сега, като се връщам към тези неща, въпреки че аз много не обичам, виждам че горе-долу съм успяла.

– Приемате ли за превод, когато се използва подстрочник?

– Подстрочник за поезията говорим, нали?

– Да, искам да Ви питам за един конкретен случай.

– Добре, приемам, защото мисля, че поезията най-добре се превежда от поети.

– За Валери Петров става дума, разбира се. Друг Шекспир ли е неговият от този, който Вие сте чели в оригинал?

– Валери Петров е поет. И е голям поет. Не знае английски. Поне моето впечатление е, че не знае английски. Веднъж бях ходила на гости у тях по друг повод – бях превела една негова детска книжка на английски, той трябваше да я види, но ме остави дълго време самичка – точно както сега стана с Вас, да прави чай – аз останах в кабинета му и всичко беше с италиански книги, видях там целия Шекспир на италиански. И предполагам, че е работил с италиански език. Но предполагам, не съм го питала и никой не ми е казвал, но според мен той не е работил с подстрочник. Той просто ги е хванал нещата.

– Какво е загубил и спечелил Шекспир на български, минавайки през италиански език?

– Нашият Шекспир на Валери Петров е много по-мелодичен от оригинала, много по-римуван е, отколкото оригиналът. Шекспир работи с бял стих и тази напевност, която я има при Валери Петров, е много подходяща за комедиите. Върви някак, лее се, комедията е такъв жанр, че може спокойно тези рими да се отразят благоприятно и на актьорите, които ги произнасят, но при трагедиите не е така.

– Как Ви звучи „Крал Лир“ на български спрямо оригинала?

– Това ни беше изпитът, Шекспир се учи много сериозно в университета. „Хамлет“ и „Крал Лир“ са ключови за хората, които превеждат от английски, ако не знаеш Шекспир и Библията, си загубен, защото цялата световна литература е пълна със скрити цитати. Почти няма книга, в която някой да не ти пробута я нещо от Шекспир, я от Библията. „Хамлет“ сигурно съм го чела 100 пъти, за да намеря някой цитат.

– Кой от преводите на „Хамлет“ на български предпочитате?

– Прекрасен е преводът на Гео Милев, в него го има тоя заряд, тази трагедия, защото по време на Ренесанса трагедията за обикновения човек не е трагедия, трагедията е когато нещо се случи с краля или принца, те са в такова положение, че цялата нация потъва в скръб, съдбата на краля е съдбата на народа…

Но ако трябва да обобщя, аз харесвам преводите на Валери Петров, чета ги с удоволствие. Редактор след него беше професор Марко Минков, може би няма някакви сериозни пропуски, не вярвам да има, не съм сравнявала, но, да кажем, ако имам цитат от Шекспир, понеже цитатът в даден роман обикновено илюстрира авторовата мисъл, засилва я, подчертава я, тогава аз взимам превода на Александър Шурбанов, защото там нещата са по-близо до оригинала, по-изпипани са, той все пак цял живот е преподавал Шекспир, знае точно как да бъдат казани нещата, без да се интересува чак толкова от благозвучието.

– При Шурбанов римата е на втори план?

– Да, а често пъти я няма в оригинал. А при Валери Петров имаме, понеже той е голям версификатор, при него римата отвсякъде извира. И там, където няма, той може да я направи тази римувана… предлози на пълен член, какво ли не. Голямо майсторство, това е талант! Докато при Шурбанов нещата са академично издържани и често пъти неговият цитат действително пасва на авторовата мисъл.

– Какво трябва да владее един преводач, освен езиците от и на които превежда?

– На първо място трябва да владее, разбира се, двата езика колкото може повече. Трябва да знае много добре  български, това всеки път мисля, че се пропуска. Наскоро говорих с едни студенти надълго и нашироко как трябва да подходят към текста и накрая им казвам: „И всички тези правила обаче се изгубват, просто нямат никакъв смисъл, ако Вие не знаете добър български език“. Защото младите преводачи не знаят добър български език.

– Вероятно защото не четат много?

– Струва ми се, че не ги карат да четат много. Навремето не можех да си представя, че в гимназията ще мина ей така, без да чета. А днес не е така. Да, има хора, които умират за четене. Аз, между другото, съм така, стояла съм на канапето вкъщи, долу децата играят, аз чета някоя дебела книга, защото моята библиотекарка в училище непрекъснато ми даваше нещо да чета. Това е някаква ненаситна жажда – колкото повече четеш, толкова повече ти се чете. И това е нещо, без което не мога – а ето, днес има най-различни други забавления…

– Впрочем, човекът може би никога не е чел толкова, колкото в момента, в ерата на интернет. 

– Въпросът е какво четеш, интернет не те обогатява. А е хубаво, когато човек се чувства обогатен от четенето, това ти дава и самочувствие, имаш желание за все по-голямо нарастване в професионализма, във всяка област.

– Та казахте, преводачът трябва да знае много добре български език…

– Необходим е житейски опит. Искам да кажа, че когато живееш тоя живот, трябва малко по-внимателно да го живееш, да се заглеждаш, да виждаш нещата, да бъдеш любопитен към живота, да го знаеш тоя живот – не можеш да превеждаш как някой си целунал някой в цъфналата ръж, ако все пак не се е целунал някой в тоя живот. И всяка конкретна книга изисква и домашна работа, и тя се състои в това да изучиш биографията на автора и на времето. Защото той се движи в някакви литературни течения, много е важно да ги знаеш. Много е важно да си си направил това домашно, иначе ако не внимаваш за стила на автора, ако не си достатъчно подготвен, преводачът може да надцака автора. Той може да излезе над автора, като започне да си пробутва неговите любими лафове. Може просто така да го затулиш с невежеството си, че той просто да изчезне. Има преводачи, на които всичките им преводи звучат еднакво. Тоест нямаш автор, имаш преводач. И това вече е грях.

– Какви са наблюденията Ви върху качеството на превода в наше време, когато имаме помощта на Гугъл, на Фейсбук, където има автоматичен превод?

– Жалка, жалка работа, жалка работа е. Не може да работиш само в първото значение на думата, както се работи там, защото самият текст изисква осмото му значение, примерно. Дори не те е и яд, толкова е сбъркано, че става смешно. Аз мисля, че при нас има едно поколение – говоря за поколението след мен, защото нашето поколение доста се научи от предишното и има доста качествени преводачи – но тези, които идват след нас, една част от тях също са много добри няма какво да се лъжем, но ето, аз в момента чета – тя е по-млада от мен, затова я споменавам – чета „Джони Паник и Библията на сънищата“. Ами блестящо се е справила Надя Радулова, тя все пак е от младото поколение. Като имате предвид, че Силвия Плат не е много равна в тая книга. А това е най-големият кошмар. Когато един текст е неравен на родния език, окей, читателят го приема, но когато е неравен в превод, тогава обвиняват преводача. Значи ти трябва да направиш така, че ако може да не те обвиняват, нали.

– Но все пак това не е вярност към оригинала?

– Така е, но по-добре е да направиш половинчато тази неравност, отколкото да излезеш както си е – случва се някои неща понякога да излизат много грубо на български. Всеки случай е сам за себе си, няма рецепта. Няма, няма правила, да ти кажат: „Като имаш такъв случай, ще постъпиш ей така“. Колкото и страници да имаш зад гърба си, други препятствия изникват пред тебе.

– Когато пишем за сериали, които са по книги, често наши читатели ни правят забележки защо превеждаме примерно имената на някои герои – Джон Сняг от „Игра на тронове“, да речем. Във „Властелинът на пръстените“ Билбо е с фамилия Бегинс, а в „Хобит“ – Торбинс. Решение на различните преводачи.

– Майсторство е да ги направиш тези неща, това значи първо, въображение, второ, талант и перо. А един преводач трябва да има по малко от тези трите, за да може да бъде преводач. Не може съвсем да нямаш отношение към литературата, да нямаш нужното въображение, да нямаш перото, да нямаш всички тези качества, които правят писателя. По малко, по зрънце да имаш от тях, пак помага.

Ами имената действително не се превеждат, но когато са смислово натоварени, ако са прякор, и това има значение към сюжета, е съвсем различно. Има го и в Шекспир.

– Та трябва ли да се осъвременят вече наложилите се имена на български език като Вашингтон, Джъд Лоу, който е Джуд, и Дейвид Боуи, който тук е наложен като Бауи…?

– Лошото е при тези случаи, че те толкова са навлезли вече, че ако ги смениш на Джъд Лоу – Джуд, то е като песента, знаем го това нещо, но поначало на английски е нормално да го прочетеш Джъд Лоу. И това е толкова навлязло, че ако го смениш сега, на този етап, човек ще си помисли, че става въпрос за някой друг. Така че се избягват тези промени.

– Наскоро станахте герой в една разгорещена дискусия за вашия превод на „Одисей“, дали научихте?

– Да, хвърлих едно око и видях няколко примери, с които съм крайно несъгласна, прочетох и някои от коментарите, но не се задълбочих, защото такава дискусия не е за Фейсбук. Подобно отношение не може да ме засегне, защото видях едно много лаическо отношение към нещата, много едно към едно. Поначало не е правилно да се превежда дума по дума, гледа се целия текст – и този текст са го гледали не един и не двама души, много хора са го гледали и никой не се е стреснал от една думичка дали е така или е онака. Не става въпрос за грешка. От време оно се води този спор, така нареченият „literal–liberal“ – буквален и свободен превод, още от времето на Хораций. Много хора предпочитат, смятат, че не може да се превежда буквално. Аз съм правила опити със студенти всички да преведат буквално един текст и навързали ги като на хоро думите, не се разбира всичко, получават се дупки, неясноти. В превода не се превеждат думи, превежда се смисълът. Много погрешно е да се смята, че колкото по-близо стоиш до думите, толкова по-близо стоиш до автора. Обратното – колкото по-близо стоиш до думите, толкова повече се отдалечаваш от автора, защото целта е да постигнеш смисъла, а смисълът нерядко може да се изрази със съвършено други думи, за да бъде ясен на български. Случва се цели изречения, дори цели абзаци преводачът да пренапише така, че да станат достъпни за читателя, иначе просто не стават на български, много неща не се разбират. Ще Ви дам примера с Алекзандър Поуп, който превежда „Илиадата“ – блестящ превод, разбира се, но от академичните среди веднага се обаждат и казват: „Поемата „Илиада“ е нещо прекрасно, но защо господин Поуп е писал, че тя е от Омир?“. През XVII век Джон Райтън казва, че не можеш да имаш превод дума по дума, буквален, и той да бъде добър – това е „все едно да танцуваш с вериги на краката“. Валидно е и обратното – Свети Йероним, например, е обвиняван в свободен превод на Библията на латински.

– С кого от живите автори, които сте превеждали, се е налагало да общувате по време на превода?

– С никого не ми се е налагало.

– Кои български автори смятате, че заслужават да бъдат четени по цял свят, а не са издавани?

– Единият автор вече е четен по цял свят…

– Господинов.

– Да, да. Има и много други, аз по-скоро бих се обърнала малко по-назад във времето, „Под игото“ е превеждано, но разказите на Йовков, на Елин Пелин имат нужда от превод, някои от тях са преведени в сборници. Но не съм много наясно какво би заинтересувало, кое би било интересно примерно за английската публика. Това трябва да го каже човек, който е англичанин и ползва българския език и може да прецени. Защото не е нужно да бъде преведено което и да е, важно е да бъде преведено нещо, което ще ни представи добре като литератори.

– Има ли малък език?

– Българският. Преди време четох едно изследване за броя на думите, които са в активно обращение в различните езици. Това не обхваща целия речников фонд, а какво се използва в ежедневната реч от средната класа. В Англия в активно обращение са 500 хиляди думи. В Германия са три пъти по-малко – 185 хиляди. Във Франция са 5 пъти по-малко – 100 хиляди. Разбирате ли за какво става въпрос при преводите – английският преводач разполага с такова количество думи в активно обращение. При нас тези думи, използвани от така наречената средна класа, не са толкова много и често преводачите на доста елементарни книги прибягват до горния слой на художествената литература. Може да е много обикновена история, едва ли не за домакини, обаче нашият език в този регистър не е достатъчно богат и се налага да взимаме отгоре или отдолу. Долу е жаргонът, но и жаргонът се дели на много неща – имаме жаргон от началото на века – Милен Русков, имаме младежки жаргон, футболен жаргон, наркомански жаргон. И всички те се променят страшно бързо, непрекъснато се обогатяват, но този жаргон не става за всичко, става за определен вид книги.

За съжаление, не съм чувала някой да е правил статистика колко са думите в активно обращение в България.

– Как глобализацията влияе на културата? Защото доминацията на английския език води до доминация и на англоговорящата култура по цял свят.

– Много е силна и агресивна английската литература и то американската, много добре умеят да си пласират стоката – ако мога така да се изразя – но истината е, че и проблемите се глобализираха, много от темите започнаха да се повтарят в литературата. Като си избирам за четене английска литература, гледам да е от  наградените – било „Букър“, било нещо друго. Ами темите са като от жълт вестник, но превърнати в литература, направена е дебела книга, езикът не е кой знае какво достижение, но е написано интересно. Затова казвам, че те умеят да си пласират културата, написано е така, че да те държи, да ти е интересно. Ето сега четох една от книгите с „Букър“ – темата е много изтъркана, за алкохоличка, самотна майка, синът ѝ е малко момченце, той я гледа, някакви мъже се мотаят, някои я използват… И нищо. В края на краищата нищо не става, нещата увисват. За съжаление много книги станаха така и мисля, че самите издателства в желанието си да издават, да не спират колелото, вече не държат на качеството. Дори много от тежките, авторитетни автори започнаха през просото да я карат, „аз съм Макюън, всеки ще ме купи“.

– Кой български автор според Вас говори най-красив български език?

– Не мога да отговоря на прима виста. От българските автори много харесвам Захарий Стоянов. Ама кажете на студентите кой е той, те дори за „Записките“ не знаят.

– А е бил овчар.

– Това е дарба. И как си личи в книгата – като че ли докоснат от Бога.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах