Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Игра на кръв и ужас в града на куклите

Марвенкъл – един арт проект, създаден от травестит, пребит почти до смърт от хомофоби

Марвенкъл е град във война. Има кръв в снега, гниещи в канавките тела, публични екзекуции на площада. Мъже разбиват главите с такава жестокост, че може да се видят мозъците им. Снимки: Марк Хоугънкамп и „Гардиън“ - Игра на кръв и ужас в града на куклите

Марвенкъл е град във война. Има кръв в снега, гниещи в канавките тела, публични екзекуции на площада. Мъже разбиват главите с такава жестокост, че може да се видят мозъците им. Снимки: Марк Хоугънкамп и „Гардиън“

Един ден Марк Хоугънкамп се буди с ужасна болка в непозната стая. Не помни нищо. Оглежда обстановката и се опитва да разбере какво се е случило. Знае, че е 1984 г. и служи във военноморските сили в Ибиза – но дотам. Може би е бил пребит и ограбен предната нощ? Колко ли време е бил в безсъзнание? Осем часа?

До леглото на Хоугънкамп стои мъж, който го пита:

„Знаеш ли коя година е?“

„1984“, отвръща Хоугънкамп.

„Не – поправя го непознатият мъж. – Сега е 2000 г. Петима мъже те пребиха почти до смърт. Беше в кома девет дни.“

„Прощавам им – са първите думи на Хоугънкамп, когато чува за атаката. – Прощавам им.“

„Не би им простил, ако знаеше какво са ти причинили“, поклаща глава другият мъж.

Хоугънкамп ми разказва тази история 15 години по-късно в караваната, в която живее – близо до Кингстън, Ню Йорк. Вътре е доста тъмно, почти не влиза слънчева светлина. Наоколо са разхвърляни манекени, облечени с найлонови чорапи и токчета, кукли Барби, наполовина оцветени фигурки на екшън герои и модели на коли от Втората Световна война. Но няма никаква ирония в това – всичко допълва картината на нещо възхитително.

Той все още не си спомня атаката от 2000 г.

„Мозъкът ми ме предпазва, като не ми позволява да си спомня“, разказва Хоугънкамп.

Но от доказателствата, изложени по време на съдебния процес, е научил доста – тогава бил на 38 години, алкохолик. Влязъл в местен бар. Самият той бил травестит – в облеклото си не изцяло и никога публично. Имал фетиш само към краката си – по найлонови чорапи и токчета.

„Не обличах тези неща, когато излизах навън – обяснява Хоугънкамп. – Държах ги в строга тайна. Но когато се заговорих с тези хора…“

Те били петима – част от тях още тийнейджъри, друга едва прехвърлили 20 години, дългучести, с къси руси прически. Първо, според свидетели, компанията се разбирала добре. Един от младежите бил с германско потекло, както и Хоугънкамп, и започнали да си разменят нацистки шеги и да се забавляват. Но тогава Хогенхамп им разказал тайната си за токчетата.

„Бях приел истинският серум на истината – алкохол. Предполагам, че съм си помислил, че те ще ме разберат. Но очевидно не стана това.“

В една от снимките, местен лидер си открива статуя, наречена „Поражението на Сатаната“.

В една от снимките, местен лидер си открива статуя, наречена „Поражението на Сатаната“.

Младата компания напуснала бара преди Хоугънкамп и го причакала отвън. Когато той излязъл и повървял малко, го връхлетели в гръб. Бил в безсъзнание в продължение на секунди, но нападетелите не спирали да го бият – и многократно да скачат върху главата му с два крака. След минута избягали. Той не дишал. Случайни минувачи го открили и го завъртели на една страна. От носа и устата му бликало огромно количество кръв.

„Лекарите се е наложило да ми извадят очната ябълка, да я поставят на бузата ми, да изчистят парченцата натрошена кост и да върнат окото ми обратно“, казва сега Хоугънкамп.

Останал в болница 40 дни, но след това застрахователната компания спряла да плаща и се наложило да се прибере. Ходил на физиотерапия в продължение на година. Учил се отново да ходи, да говори, да се бърше след тоалетна. Ръцете му треперели все по-малко, но един ден застрахователите отново се обадили:

„Някакъв човек ми каза, че трябва да плащам по 157 долара месечно. Отвърнах, че не мога да си го позволя. Задникът от другата страна просто ми заяви, че тогава няма да ходя повече на терапия, и затвори“.

Докато разказва това, Хоугънкамп пали цигара и отпива от кафето си. Спомня си, че в онзи момент е мразил всеки човек на планетата. Но след месец си помислил, че трябва да се захване с нещо или тази омраза ще го убие.

Ходжи – фигурката, изразяваща Хоугънкамп в мащаб 1 към 6 – с миниатюрния си скицник.

Ходжи – фигурката, изразяваща Хоугънкамп в мащаб 1 към 6 – с миниатюрния си скицник.

Три години по-късно съседът му Дейвид Ногъл си изхвърлял боклука и видял как Хоугънкамп се разхожда по улицата и дърпа умален модел на военен джип.

„Ей, колко харчи това нещо“, провикнал се Ногъл.

„Петдесет и осем на сто“, отвърнал Хоугънкамп.

Двамата се разприказвали и станало ясно, че Хоугънкамп снима джипа играчка за нещо като свой арт проект. Ногъл му казал, че е фотограф в списание и може да погледне някои от снимките му. Хоугънкамп се съгласил. Когато Ногъл ги видял няколко дни по-късно, почти превъртял.

Оказва се, че в продължение на три години – незнайно от почти никого – Хоугънкамп педантично конструира на моравата зад караваната си измислен белгийски град от времето на Втората Световна война. Марвенкъл. Изгражда го от захвърлени парчета дърво, прозорци, пирони и винтове. Градът му си има и бар, който болезнено напомня онзи от 2000 г. В напитките в него дори има ледчета – парченца от счупено стъкло, намерени от Хоугънкамп на улицата. Марвенкъл има кметство, банка, фонтан, гробище, бензиностанция. Огромен брой миниатюрни фигури населяват градчето и, запечатвани от фотоапарата на твореца си, играят в страховити сцени помежду си.

Петима войници от СС пребиват почти до смърт Ходжи – в сцена огледало на случилото се в реалния му живот.

Петима войници от СС пребиват почти до смърт Ходжи – в сцена огледало на случилото се в реалния му живот.

Марвенкъл е град във война. Има кръв в снега, гниещи в канавките тела, публични екзекуции на площада. Мъже разбиват главите с такава жестокост, че може да се видят мозъците им. И всичко е особено смущаващо и впечатляващо, тъй като фотографиите са силно кинематографични. Осветлението и дълбочината на полето правят конструираните там сценарии невероятно реалистични. В една от сцените петима нацисти от СС свирепо бият фигурка на мъж, който поразително напомня на самия Хоугънкамп. Те се редуват да скачат по главата му, докато лежи в калта. Но в следващи снимки нападателите си получават заслуженото – жените в града застрелват четирима от тях, а петият е обесен. След това фигурата на Хоугънкамп се жени – за кукла на име Анна, на фона на мъртвите СС-овци, провесени с главите надолу.

Хоугънкамп ме води да видя Марвенкъл. По пътя минаваме покрай стария му телевизор. Той разказва, че понякога гледа видеото от сватбата си и си мисли колко е красива жената там. След побоя той не помни нищо от съпругата си – нито един момент от 5-годишния им брак. Знае само онова, което другите са му разказали – че е роден и израстнал в Ню Йорк, едва завършил училище, прекарал пет години във военно-морските сили, срещнал съпругата си, станал алкохолик и останал сам. По времето, когато е нападнат през 2000 г., Хоугънкамп вече е пиел по близо два литра уиски на ден.

„Имах нужда от помощ от Бог – казва сега той. – И той ми изпрати Конниците на апокалипсиса.“

Сватбата на Ходжи и Анна – на фона на провесените мъртви нацисти.

Сватбата на Ходжи и Анна – на фона на провесените мъртви нацисти.

Хоугънкамп разказва, че Марвенкъл е направен единствено, за да може да убие тези петима мъже:

„В реалния живот нямаше как да го сторя. Изигравал съм го много пъти в главата си. Залавят ме. Отивам в затвора. Пържа се на електрическия стол. Първия път, когато убих и петимата, се почувствах малко по-добре. Омразата, жаждата за насилие и гневът утихнаха за малко“.

„О, пак и пак – отвръща на въпрос колко пъти ги е убивал. – Вече от 12 години. Избивал съм ги по всеки възможен начин. Умирали са по начини, за които и самият Сатана не си е помислял.“

В една от фотографските истории – „Гигантът на Марвенкъл“ – петимата от СС изтезават и унижават две жени, защото отказали да издадат къде се крие Ходжи (фигурата, базирана на самия Хоугънкамп). Нацистите бичуват жените, гърбовете им са целите в кръв. Но внезапно се появява една гигантска ръка – истинската длан на Хоугънкамп – и нежно ги докосва. Надписът гласи, че с това докосване той е отнел душите им и ги е пратил право в ада.

Нацист предстои да бъде обесен публично.

Нацист предстои да бъде обесен публично.

Но това е по-скоро необичайна история – в повечето случаи нацистите са убивани от жените в града.

„Единствените същества на Земята, които не са ме нападали, са жените – обяснява Хоугънкамп. – И когато те чуят, че имам над 300 чифта обувки с висок ток, казват просто, че ще ме вземат в племето си.“

(В реалния живот петимата младежи, пребили Хоугънкамп, се отървават сравнително леко. Двама се измъкват с пробация, други двама са осъдени на пет години затвор. Водачът им получава девет години зад решетките.)

Достигаме самия Марвенкъл. Това не е Леголенд. Не витае магия. Това е малко, функционално, утилитарно място – напомня сцена между различните продукции. Киносценариите, запечатани така красиво на фотографиите, съществуват само на самите фотографии. Когато са демонтирани, там не остава много – основно шперплат и кал. Заедно с нас са две жени – галеристката на Хоугънкамп и неговата публицист. Те слушат интервюто и от време на време извикват нещо като „Не, няма да говорим за това на всички“ или „Няма да споменаваме къде може да е това място“. Обикновено намирам подобни намеси като много досадни по време на интервюта, но този път е разбираемо. Мозъчната травма на Хоугънкамп го е дезинхибирала и двете дами го предпазват да не каже нещо, за което по-късно ще съжалява.

Напълно съм наясно защо местоположението му трябва да остане неясно – понякога хора се появяват съвсем неочаквано. Това се случва откак съседът на Хоугънкамп показал снимките му на нюйоркското списание за култура „Езоп“, а те ги отпечатали. След това били изложени и в галерия, а режисьорът Джеф Малмбърг заснел и пълнометражен документален филм. Наскоро излезе и книга – „Добре дошли в Марвенкъл“ – която в детайли описва града и цялата кръв, излята в него. От нея се научава как Хоугънкамп прави раните на куклите си – „чрез нагряване на фигурката със запалка и натискане с химикал върху кожата, имитирайки траектория на куршум… Кръвта е или оцветена в червено вода или лак за нокти, който изглежда влажен и свеж в продължение на месеци“. А авторът на книгата е мъж с мозък толкова увреден, че ръцете му треперят неконтролируемо – човек, който не може да си спомни как работи рулетката, въпреки че някога е бил дърводелец.

Медик оказва помощ на свой ранен другар.

Медик оказва помощ на свой ранен другар.

Овациите не променят живота на Хоугънкамп ни най-малко. Всъщност, струва ми се, че той е леко раздразнен от това, че съм с него в момента. Казва ми, че кален ден като днешния е идеалният терен за нова драма в Марвенкъл. Калният пейзаж прави снимките по-реалистични, а и е по-лесно да се закрепят фигурите, когато земята е мека.

„Един ден микробус, пълен с над двайсет деца, се появи на вратата. Вие ли сте Марк Хоугънкамп?, питаха ме. Седяха тук и ме зяпаха сякаш съм духовен гуру – разказва той и потръпва. – Аз съм отшелник. Кося си моравата. Кося моравата на покойния ми съсед. Прекарах 13 години сам. Без приятелка, без социален живот. И сега нямам социален живот. Нито пък кола.“

Неговият живот може и да е малък и усамотен, но фотографиите му крият невероятни съдби. Всъщност, няколко дни преди да пристигна тук се случи нещо странно. Брус Дженър наскоро се бе открил като Кейтлин Дженър и на фона на възхвалите към него един мърморко във Фейсбук, Тери Кофи, написа:

„Като гледам статус след статус за превръщането на Брус Дженър в жена и чувам думи като храброст, героизъм и смелост, просто ми се ще да напомня как изглеждат истинският кураж, героизъм и смелост“.

И бе постнал линк към снимка от Втората Световна война на американски войник, който носи на гръб ранения си другия през калта, докато вторият е вдигнал оръжието си към някакъв невидим враг.

„Спасяването на майора“ – инсталация, сгрешена от един потребител на Фейсбук за снимка от истинско събитие.

„Спасяването на майора“ – инсталация, сгрешена от един потребител на Фейсбук за снимка от истинско събитие.

Само дето Кофи бе сгрешил. Той без да иска бе избрал една от снимките на Хоугънкамп – „Спасяването на майора“. След като други потребители на Фейсбук се насладиха да му покажат иронията – че споделя арт проект, създаден от травестит, пребит почти до смърт от тесногръди фанатици – Кофи написа и втори пост, mea culpa:

„Можех да избера която и да е от другите стотици снимки. Но не го направих, спрях се на тази. Смятам ли, че това е инцидент? Не. Онова, което се е случило на този човек, е погрешно, зло и непростимо. Омразата не помага на никого… (А иронията ни кара да се замислим)“.

След нападението Хоугънкамп не е докосвал алкохол. Няма представа какъв вкус има. Когато го питам дали е защото се притеснява, че пристрастяването е само заспало и е в очакване отново да го връхлети, той посочва краката си. Носи обувки с токчета, а ноктите му са лакирани.

„Това е, което ме плаши около пиячката – отвръща. – Една глътка и ще се върна към цяла бутилка на ден.“

Питам го и кога отново е започнал да носи токчета и той ми разказва история. Било в деня, когато приятелят му Том го докарал в дома му от болницата. Когато Хоугънкамп престъпил прага на караваната, видял дамски обувки навсякъде.

„Някога съм носил такива?, запитах се и от любопитство опитах един чифт. Това е всичко. Един чифт обувки и си казах – Уау!“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах