Играта в българския театър – като за Бог да прости

Защо по родните сцени играят толкова много покойници?

Този и още твърде много въпроси възникват след гостуването на румънския Театър „Одеон” в столицата. Комшиите се раздаваха с 300 км/ч на сцената на Театър „София” в два спектакъла – „Пирам и Тизба 4 U” от Шекспир и „Удържимият възход на Артуро Хи” от Бертолд Брехт. Ден-два след това, на 27 март в Народния театър, се раздаваха награди, цареше радост, пълна хармония и бягство от реалността, а тя е, че едва бяха намерени претенденти за номинациите, че маса „творци” пребивават в театъра като за Бог да прости.

Така е у наше село… А румънците ни припомниха какво би могло да бъде актьорството, въпреки че те правят изкуство в условия подобни на нашите.

Постсоциалистическите проблеми на страната им са като у нас, същият е и балканският хаос в устройството й на ръба на космоса Европейски съюз. Театрите в Румъния са общински, държавни са само националните институти като нашия Народен театър, където получават по-високи заплати. И едните, и другите обаче са под шапката на тяхното Министерство на културата, т.е. държавата е всевластният им господар. А у нас у по-рентабилно да играеш в общинските театри (по-специално в София), които са на издръжка на кметството.

„И в Румъния всички непрекъснато се оплакват от липса на пари”, обясни директорът на гостуващия театър „Одеон“ Дорина Лазар. След техните два спектакъла на всички зрители, мнозина от които бяха родни театрали, им стана ясно, че не парите са основната движеща сила на сцената. Стихията, която изригва от всеки един актьор пред публиката, е несравнима като сила и мощ в сравнение с гробищния свят в нашите театри. Режисьорът на „Пирам и Тизба 4 U” Алесандру Дабия е направил нещо като „Упражнения по стил” на Реймон Кьоно по сцена от „Сън в лятна нощ” на Шекспир. Четири актьорски състава разиграват пародийно четири варианта на откъса – самодейна дружинка се опитва да играе театър, получава се нещо наивно и смешно, подобно на „Многострадалната Геновева” и първите опити за театър у нас. Последният вариант е на сценичните работници. Режисьорът обясни, че първоначално е оставил актьорите си да интерпретират без каквито и да е ограничения и е използвал най-доброто, за да създаде спектакъла. Актьорът е оставен да влезе в обстоятелствата и да се разгърне. Присъствието на всеки един от трупата не е просто фигуративно, както често сме виждали у нас, то е ярко, на максимум, румънците от Театър „Одеон” съществуват в този спектакъл – във всяко от преображенията си. Всеки показва различен типаж и очевидно не простира едно и също клише в различните спектакли, което стана ясно не само в рамките на първото представление, защото някои от актьорите имаха по няколко роли, а други видяхме и на следващия ден в „Удържимият възход на Артуро Хи”. Смехът, изчезнал от години в българските театри, този път беше искрен. Аз също много се смях, с огромно удоволствие.

След гастрола на румънците проблемът със зомби апокалипсиса в българския театър се вижда по-ясно. Нещо не е наред. Нашите не по-малко талантливи актьори блуждаят като в нощ на живите мъртви, изгубили представа защо са на сцената и изобщо в театъра. Защо, се питаме. Вероятно защото да играеш „обрано” стана нещо като белег за висок професионализъм у нас. Слабата режисура има голяма вина за това – за да покаже колко е модерна и гениална, тя ампутира актьорството, фризира го до голо теме. А от комедиите на телевизионните комици ти настръхва косата, успяват да те отвратят задълго от театъра.

За жалост, повечето български актьори имат малко възможности да пътуват, нямат база за сравнение и в един момент започват да харесват мъртвешкия чар в изкуството. Размяната на наши спектакли с румънците е нещо трудно и скъпо. Но в случая представления на Театър „София” все пак се играха в румънския Театър „Одеон”, а техните – у нас. Защото въпреки кошмарите по родните сцени, и ние имаме немалко представления, които предизвикват вълнение, творят възвишения и вдигат на крака публиката навсякъде по света.

Но чудя се…, след идеята да присъединим България към Княжество Монако, дали да не присъединим за малко българския театър към румънския? Румънците имат добра актьорска школа, световни режисьори, а правителството им се интересува малко повече от театър.