Икона на Освобождението, останала в сянка

Двеста години от рождението един „мечтател безумен, образ невъзможен“, борец за Освобождението ни с много имена: Съби Стойков Попович, Сава Стефанидис, Георги Македон, Георги Стойков Раковски, Георги Сава Раковски

Георги Раковски по време на обучението му в Атина през 1863 г. - Икона на Освобождението, останала в сянка

Георги Раковски по време на обучението му в Атина през 1863 г.

Георги Раковски остава сякаш встрани от историческите митологеми на последните години. Огромната му просвещенска и революционна дейност е в сянката на иконичните личности, които са по-лесни за разбиране и описване. Той е толкова разностранен, толкова „хвърковат“ и мащабен, че е отвъд удобните формули, в които вкарваме националноосвободителните борби. Парадоксално е, но през първите няколко десетилетия на ХХ век Раковски е бил много по-почитан от Левски например, за него се е говорело повече, а честванията, посветени на 100-годишнината от рождението му през 1921 г., са били пишни и разточителни. В народната памет днес той е в сянката на революционери, които са следвали неговия път. Причина за това вероятно е ранната му смърт, която не е героична, а от болест. Но най-съществената причина за неглижирането му е историографията по време на социалистическа България, която пренебрегва неговата личност и революционна дейност заради статиите му срещу политиката на Русия.

По случай 200-годишнината от рождението на големия възрожденски писател, революционер, езиковед, мислител и журналист, ви предлагаме откъси от монографията за Раковски, написана от проф. Михаил Арнаудов, един от големите български литературни историци, фолклористи и етнографи и публикувана в том ІІ на „Библиотека „Български писатели“ (1929 – 1930 г.).

Жизнен път. Род и детинство

В недовършеното си „Житие“ от 1866 г. Раковски бележи:

„Родил съм се в 1821 лето от българи родители в оная страшна и ужасна повременност, когато, подир обесването на фанариотския патрик Григория са изпроводени от Цариград в България три паличници (джалати) паши да оберат оръжието от българите и да изколят и избесят всичките български старейшини и знаменити людие по градищата и по знаменитите големи села… Баща ми се е звал Стойку, а майка ми Руса; домородственото же име бащи ми било е Папазоглу (Попович) и Раковала (Раковски), а майчиното ми е било Мамарчовци. Домородството ми от към баща ми били са знаменити люде, приселци в Котел от стараго града Ракова…“.

(…)

Най-голямо значение при оформяване на характера у бъдещия революционер се пада на семейната среда. И откъм баща, и откъм майка родът му отбелязва хора будни и предприемчиви, с войнствен дух и с безгранична преданост към народните интереси. Вуйка му Георги Мамарчов се отличава на руска служба при обсадата на Силистра през 1828 г. – той е началник на българската доброволческа команда – и тъкми дори да провъзгласи в Търново освобождението на България. По-късно, през 1835 г., той подготвя в Търновско голямо народно въстание, което бива осуетено поради предателство. Дядото по баща, на име Съби или Сава (на когото бил кръстен и сам Раковски), въртял широка търговия с Брашов и Цариград и оставил голямо състояние на четирмата си синове. От тях двамината по-стари, особено най-големият (Дачо), взели живо участие при отбиването на кърджалийските нападения, а най-малкият (Минко), също тъй буен и смел, забягнал във Влашко, гдето се намесил във въстанието на Ипсиланти през 1821 г. „От сродников си пример разпален“, Раковски ще се вдъхновява не само от Мамарчов или Дачо, но и от баща си Стойко.

(…)

Към заложбите и примера от семейството идат и влиянията отвън. Котел, поради стратегическото си местоположение на пътя от Тракия към Добруджа, се е радвал на някои привилегии, потвърдени с фермани; имал е общинско самоуправление и доходни занаяти – особено абаджийството и джелеплъка; и котленци са проявявали от край време горд, свободолюбив и напредничав дух. Поддържайки големи стада в Карнобатско и Добруджа, котленските овчари са имали грижа за черкви, благотворителност и училища в селото си, показвали са и склонност към просвета. Ето защо от тук излизат толкова видни мъже на нашето Възраждане. Раковски е прав, когато изтъква в едно писмо до съселяните си от 1857 г. това, което и сам е възприел като импулс от родното си место:

„Наш Котел после падения българскаго царства е дал първия зраци просвящения в България. Бъдете достойни да не паднеме по-долни от наши прадедове и да покажеми веществено и днес еще, че се то чувство владее в Котел. Имя добраго отца и праотца много действува в развитие потомства“.

Единствен син на чорбаджи Стойко (покрай две сестри, една по-стара от него и една по-млада), малкият Съби постъпва към 1827 г. в местната килия, за да се учи на славянски и на гръцки и да пише на пинакида; посреща с радост руските войски през август 1829 г., както и прочутия си вуйка, дошъл с тях в офицерска униформа; и навярно взима участие в ония битки между „московци“ и „турци“, които са водили децата, настроени радостно при вида на „освободителите“. Преживял разочарование след оттеглянето на русите, Раковски бива изпратен да продължи учението си в Карлово, при знаменития елинист Райно Попович, който по-рано е преподавал в Котел. За този авторитетен учител един негов възпитаник, другар на Раковски, именно Г. Кръстевич, пише:

„Преподаването му беше всякога много изкусно, сладостно и ясно, и с всичките исторически, филологически и други потребни разяснения придружено, така щото учениците му вси въобще, като от магнит към учението му привлекаеми, слушаха с внимание, прилежаваха с ревност и, наслаждаеми, научаваха ся лесно и добре да говорят и да пишат чуздият за тях тойзи (гръцки) език“.

Завършена – навярно между 1834-1836 г. – науката при даскал Райно, бащата е смятал да вземе сина си в своята търговска работа, но под влияние на Кръстевич, при едно посещение в Цариград, той се решава да остави способния младеж да учи по-нататък, и то в прочутата „Велика народна школа“ на гърците. Това става през декември 1837 г.

В Цариград. Македонско дружество

Изпълнен от жажда за учение, 17-годишният Раковски е настоявал също да продължи образованието си – като е имал може би пред очи примера на Кръстевич, който след напущането на Куручешме отива да следва правото в Париж, издържан от княз Стефан Богориди. Именно под опекунството на този най-знатен котленец е бил поставен и младият Сава Стефанидис (както се подписва тогава Раковски). В писмата си до даскал Райно той изказва радостта си от постигане на „многожеланата цел“, която „гонел с усърдие“, и излага хода на занятията си. Училището, поставено под надзора на Вселенската патриаршия, обзаведено отлично и с най-добри преподавателски сили, се е ползувало със завидна слава по целия изток. Питомците му изучавали всички гимназиални предмети (математика, физика, астрономия и т. н.), и особено класическите езици, философия и риторика. През първа и втора година Раковски е чел в клас Демостеновите речи, Тукидид, Ксенофон, Херодот, поетите, начело с Омир, френски и латински текстове. Но програмата ще е била доста широка, щом на 2 март 1841 г. той може да пише на даскал Райно:

„Аз лично изучавам особено арабски и персийски език, защото така заповяда Негово Сиятелство“.

Богориди, види се, има предвид бъдещата чиновнишка кариера на Раковски, като го задължава да усвои основно официалния книжовен език. От послешните съчинения на Раковски с историческо и филологично съдържание ние се убеждаваме, че той ще е овладял добре както старогръцки, така и турски и френски (френски още преди да замине за Франция); а поетическите му опити издават школата на новогръцката поезия, с нейните романтически и революционно-патриотически насоки.

(…)

Със заточения в Коня (Мала Азия) свой вуйка, капитан Георги Мамарчов, той води тогава преписка: и вниманието, което отделя султан Махмуд на пленника, като го оставя да носи военната си униформа и да се движи свободно, му прави силно впечатление. На учителя си Райно той не се стеснява да изповяда (25 юни 1839) горчивата си мъка, гдето „светогасителите“ гръцки владици „доят бедните наши българи като овци“, за да си строят дворци в Цариград и да правят „тлъсти разходи като сатрапи“. Ив. Добровски, Сава Доброплодни, Ив. Богоров ни представят Раковски в Куручешме като разпален патриот, който води препирни с гръцките си съученици, проявява незачитане към училищните власти и мисли за въздигане на българщината.

„При вечерните наши разходки край лъскавото море у Мега-Ревма, при свирните от цигулките из султановия сарай, бленувахме заради заспалата българска народност, която по то време едвам се пробуждаше“, бележи Иван Богоров за себе си и за Раковски.

Прочел нещо от Венелин и добре запознат с дейността на Априлов, когото цени високо, Раковски се въодушевява от героичните усилия на отец Неофит Бозвели, – да повдигне България против гръцките владици и да извоюва българска йерархия.

„О, Боже мой, ще дойде време да се освободим от тия светогасители и презрители на нашия народ!“, провиква се той в писмо до Райно Попович от 1839 г.

(…)

Дозел възможността за освобождаване на България и дорасъл, за да вземе участие с оръжие в ръка за постигане на бляна, Раковски обръща гръб на мисълта за добиване висше образование и за щастлива административно-дипломатическа кариера, и са хвърля с жар в романтиката на съзаклятието. Решено било да остане Раковски в Цариград, за да следи военните приготовления на турците и политическите събития, като съобщава за всичко в Атина, а Иларион да обходи България и изучи вътрешното положение. Но докато те успеят да организират нещо сериозно, избухнало въстанието в Крит, дошла и размирицата на българите в Нишко. Безсилни да се притекат на помощ и неспособни за бездействие „посред толкова критически-обстоятелства на момента“, те се споразумяват: Иларион да замине за Търново, като изчаква събитията, а Раковски – за Браила, гдето през лятото на 1841 г. било замислено някакво българско въстание, което обещавало да се разрасне в по-голямо емигрантско движение.

Може би и Богориди да е подушил нещо за неблагоразумните действия на питомеца си, комуто е давал свободен достъп вкъщи, и да е тъкмял някакви мерки срещу нередовния в училището буен младеж, който е могъл да му навлече големи неприятности. И за да отбегне очакваното строго наказание, както и от желание да не остане пасивен зрител на големите събития, Сава Стойков Раковски потегля през юли 1841 за Браила.

(…)

В Браила и в Марсилия

Големите румънски градове на Дунава, Браила и Галац, били препълнени по онова време с бежанци от източна България, които не само държали търговията в ръцете си, но се и отличавали с жив национален дух. Тъкмо в тяхната среда и в тая на гръцката колония, вдъхновявана от движението в Гърция, се подготвяло през лятото на 1841 г. едно въстание, което бива бързо потушено. Когато Раковски пристига тук (началото на август), всичко било свършено. Но той не се отчайва: след известно колебание, дали да замине за Одеса, или да остане тук, той предпочита второто, с надежда, че ще му се удаде да събере остатъците на разбитата чета и да подготви едно ново нахлуване в България. Под името Георги Македон, – образувано навярно от името на вуйка му (което било по-звучно, отколкото кръщелното Сава) и от названието на македонското дружество, – Раковски прикрива следите си и става „частен даскал“ по старогръцки и френски език. Скоро той добива голяма популярност всред емигрантите, групира всички размирни елементи и влиза в преговори с гръцкото тесало-епиротско дружество, което имало нареждане за съвместно действие на гърци и българи в Румъния. Новото тайно дружество изработило устав и клетва: гъркът Ставри щял да въоръжи гърците от Галац, Браила и Букурещ, българинът Казак щял да се погрижи за въоръжаването на по-бедните българи от Галац, като поддържа връзки с организацията в Бесарабия, а Раковски, в чиято къща се събирали главните заговорници, чертаел плана на действията. Мислело се да пристигнат от Бесарабия до 1000 души кавалеристи и пехотинци, и като се съединят с галашките бунтовници, да нахлуят в Браила, гдето да наложат контрибуция на заможните търговци и да задигнат оръжието от муниционните складове, след което да се прехвърлят през Дунава в Турско. Но прекалена ревност и безразсъдна непредпазливост повредили на този план.

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах