Иконите в българската култура без ореоли

Когато през 1988 г. за пръв път четох тази книга, в България се усещаше идващата промяна. В хуманитарните факултети на Софийския университет това чувство беше особено остро. След дълги години канонично изучаване на литературата единствено през призмата на социалистическия тесен монокуляр, спомените на Кирил Кръстев откриваха нови измерения, за които знаехме, но се отнасяхме към тях като към апокрифни тайни.

А всъщност точно между двете световни войни българският културен живот настига световния. Усвоява влияния, развива ги, културната среда е кипеж от противоречия, събития, личности.

За съжаление, загубих старото издание на „Спомени за културния живот между двете световни войни“. От него помня само общото усещане – за разголване на тайнството. Не мога да сравня, уви, до каква степен се разминаваше текстът със социалистическия канон. Днес имаме ново допълнено (не преработено) издание, благодарение на издателство „Ера“. А културният контекст, в който то се появява, е съвсем различен.

Затова и въздействието на тази книга ще бъде за повечето читатели като откровение, но от друг тип, с други последствия.

Новото издание на „Ера“. Снимка: „Площад Славейков“

Но пак няма да се приеме еднозначно тази история. Да вземем само първата глава – „Последното лято на Иван Вазов“. В нея няма да открием патриарха на българската литература като иконична фигура, в каквато сме склонни да го превърнем. В плът и кръв е описан Вазов, Кръстев разказва за неговото „особено гастрономично влечение към народните кюфтета и туршии“, споменава за пристрастието му към мастиката и ракията. Това, подозирам, ще събуди силни страсти сред тези, които смятат, че Вазов е неземна висина, недокосвана от човешки страсти.

Целият документален текст е изпъстрен с подобни уж „клюки“. Всъщност това е пълна картина на културната общност в цялата ѝ пъстрота и жизненост. Няма как да се очертаят силуетите на творците, дали облика на българската култура, ако в портретите не присъстват и детайли – комично-карикатурни, не само величави. В известен смисъл карикатурата на Александър Добринов, използвана за илюстрация на корицата, е достоверно отражение на съдържанието. Шаржов е подходът към личностите и в двата случая.

На страниците на тези мемоари се мяркат имена и истории, които или вече са, или имат потенциала да се превърнат в легенди. Голяма част от тях са забравени. Много от културните кръгове, сдружения и групички са изчезнали безследно и от паметта на нацията. Кръстев не просто ги е съхранил, той ги е поставил в контекст. Съчетал е живата действителност с изключителни критически анализи, ненатоварващи, също добре позиционирани в общата идея да се съхрани паметта.

Тук срещаме имена, които познаваме повече от по-късния им период – като Радой Ралин например. Споменат е едновременно като хуморист, но и с леко залитане по семейната му тайна – че е роден в Ямбол, а не в Сливен, където е осиновен. Елисавета Багряна пък изпъква в младостта си, не в зрялата си късна величественост.

Ямбол заема централно място в книгата – самият Кръстев е от Ямбол и това обяснява пристрастието му. Цяла глава е отредена на Гео Милев, но тя започва именно с гостуванията му – едва две – в Ямбол. В тази книга се споменава и за една забравена организация, която днес звучи комично, но е била сериозно обединение на литератори (един от основателите ѝ е самият Кирил Кръстев): „Дружество за борба против поетите“. Техният Манифест, публикуван през 1926 г., звучи като нещо, което спокойно може да влезе в критична статия и днес:

„Поне числото на поетите трябва да бъде ограничено. Известен кадър от гениални творци за всеки един народ, за всеки език, за всяка цивилизация – може да бъде допуснат. Но повсеместното разрастване на тяхното число (увеличението на Изкуството!) води до отвратително епигонство във форма и мисъл – до непростително социално дезертиране. Изкуството се изчерпва много лесно – макар че естетите не са склонни да мислят така“.

Вече близо век от тогава, а рефренът е един и същ.

Кръстев нарича българската култура „литературоцентрична“. Замислих се – всъщност тази тенденция продължава, макар и в различна форма. Но за съжаление днес вече няма мемоаристи от ранга на Кръстев. Няма оформени течения и ясно диференцирани литературни кръгове. А от „Спомените“ може да се разбере колко важно е обединението на автори в единна ценностна парадигма. Защото от полемиката израства мъдрост. Днес културният ни живот е по-скоро егоцентричен.

Тези мемоари са не просто полезни за ученици и студенти, не просто интересни за носталгиците по миналото. Те са учебник за овладяване на разпадащата се цялост в културния живот. Смъкнати са ореолите от иконите на българската култура, за да стане ясно, че всеки би могъл да седне в онова кафене от корицата, ако следва истинските критерии на културната общност, на интелектуалния и творческия елит.

Това е книга, пълна с анекдоти и със смислени анализи, пълна с живи хора, а не с портретите в учебниците. Щастливо събитие е повторното ѝ издание.

Вижте още: ПИСАТЕЛСКОТО КАФЕНЕ ПРЕДИ И ДНЕС