Илка Зафирова: Културата е последна грижа на държавата, защото няма държавници

Илка Захирова получава тази година наградата „Икар“ за изключителен творчески принос към българския театър. Актрисата е едно от възвишенията, на които се крепи като на китове съвременната родна драма. Зафирова е хълм и в репертоара на Малък градски театър „Зад канала“, където всяка вечер тя излиза пред публиката с някое от десетките лица на своята актьорска природа.

Сезоните в живота й тази година стават 75, а в театъра – 50. Пътешествала е на сцените като героиня на Островски, Лорка, Шекспир, Чехов, Олби, Де Филипо, Бергман, Валери Петров, Иван Радоев, Константин Илиев, Стефан Цанев, Николай Хайтов… Оглеждала се е в хиляди очи в драматичните салони във Велико Търново, Пловдив, Пазарджик, София. От 25 години нейната обетована земя е Театър „Зад канала“.

Два месеца преди да станем на крака, когато на 27 март в Народния театър обявят името й на наградите „Икар“, предложихме на Илка Зафирова „Въпросите на Площада“. А преди да й ръкопляскаме за „Икара“, нека я аплодираме и за играта й в „Недоразбраната цивилизация“ (5 и 18 февруари) и „Човекоядката“ (20 февруари). 

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– С кое време?

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– Има, разбира се. Във всички сфери на изкуството. Ниво не означава на всяка цена известност.

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– В театъра – Леон Даниел, Любен Гройс и Крикор Азарян.

– А кои са недооценените?

– Зависи от качеството на оценката. И от времето. Има заслужено неоценени и незаслужено оценени.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– За финансов успех – предполагам. За творчески – не.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– Всичко, което е създадено с талант и самочувствие.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– „Гео“ – спектакъл на Народен театър „Иван Вазов“, режисьор Иван Добчев, и документалният филм „Слушай ме, Марлон“.

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– Повече от три са. Но ще отбележа „Жанет 45“ заради грижите и обичта към българската литература.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– Не е задължително будителят да е интелектуалец.

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– Ами те още не са класици.

– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– Трябва да има специална държавна политика за всички творци – заради духовното здраве на народа ни.

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– Времето.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– Не съм видяла битки, по-скоро има безразличие.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Мисля, че не. Особено младите творци. И слава Богу!

– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?

– Темите са личен избор, лична необходимост.

– Избягват ли да коментират явления и пороци в политиката?

– Не е работа на творците да „коментират“, а да помагат за духовното развитие, за създаване на обществено съзнание.

– Съществува ли травма в българската култура?

– 

Тъжно пояснение
 с весел напев
 Константин Павлов

Обвиняват ме, че съм човек без корен.
Тези същите!
Тези същите…
Дето най-жестоко ме обрулиха.
Като плод зелен!
Като плод зелен…
Аз узрях без корен и без слънчев лъч.
На лунна светлина!
На лунна светлина…
В неразрушилата ме дружба със Съветските!
И Полски водки!
И Полски водки…

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Защото няма държавници. Голямата част от политическата класа е невежа. Невъзпитана да усети радостта, вълнението, което може да даде изкуството.

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“

– Не бих си позволила.

Всички интервюта от „Въпросите на Площада“