Има ли лечение за този остър, хроничен копнеж по миналото?

Времеубежището на Георги Господинов е прелестно и едновременно с това измамно уютно. Връща спомените от детството, миризмите от мързеливия следобед на едно забравило да си тръгне вчера, задушевната атмосфера на познатите лица, познатата къща, познатата улица. Познатия град. Познатия свят.

Миналото дебне от страниците като преял с плячка хищник в тъмната пещера на въображението. Привидно ленив и безразличен, този хтоничен звяр чака да бъде събуден.

И авторът го събужда. Чрез своето алтер его Гаустин. Гаустин, който е стар познайник и чест обитател на книгите на Господинов. Гаустин, който е хем измислен, хем измислящ, едновременно творец и творение. Сюжетната линия лъкатуши между присъствията и отсъствията му. В промеждутъците на винаги внезапните му появи, в диалозите и съюзените действия на Г.Г. (авторовият Аз) и Г. (авторовото алтер Аз), се ражда фабулата.

Г. и Г.Г. създават клиники за минало, в които възрастни хора с деменция намират убежище от все по-убягващото им настояще. Клиниките се разпространяват из цяла Европа и първоначално лекуват изчезващата памет на възрастните пациенти, връщат ги в годините на тяхната младост, където спомените са непокътнати, а миналото ги очаква херметизирано и готово за повторна употреба.

Остър хроничен копнеж по миналото развиват и здрави хора, които нямат проблем с паметта, но имат проблем с бъдещето. Те също започват да търсят спасение в миналото. Скоро пандемията се разраства и цяла Европа е заразена с опасния вирус на миналото.

ЕС решава да проведе референдум, в който гражданите да изберат любимото десетилетие от XX век, в което искат да се върнат и живеят. Тази метафора изглежда толкова плашещо правдоподобна, че докато четях, тръпки ме побиваха. Метафората за завръщането към миналото, която Георги Господинов ни предлага, работи на няколко нива:

Завръщането към миналото като лечение

Болестта на модерните общества е деменцията. Хората днес живеят толкова дълго, че стигат момент, в който настояще и бъдеще са изчерпани. Лентата във фотоапарата на живота е свършила и се превърта обратно към началото. Отново детство, отново младост, отново уюта на миналото. А дали е уют, или опасна измама? И може ли човек да живее назад, а не напред?

Завръщането към миналото като бягство

Когато бъдещето стане невъобразимо, твърде сложно или опасно, за да бъде предположено, миналото осигурява сигурност, предвидимост, недвусмисленост, яснота. Съвременният човек живее след Края на историята, както казва Фукуяма.

Либералната демокрация на Запада е победила, по-нататъшна еволюция на формите на държавна власт изглежда невъзможна. Следователно човечеството е стигнало края на времето. Или поне края на времето, в което историята се движи напред. Романът на Георги Господинов улавя точно това. Моментът, в който историята започва да се движи НАЗАД. Всички ние обитаваме този момент. Виждаме го с очите си, живеем го и го страдаме.

Завръщането към миналото като спасение

Тук книгата предлага повече въпроси, отколкото отговори. Спасение ли е миналото? Лекува ли раните или сипва сол в тях? Предлага ли убежище за безпаметните, невежите, гневните, измамените? Или е по-скоро поредният илюзорен остров на спасението, обетована земя, която се оказва мираж в пустинята. Финалът и поредното (окончателно) изчезване на Гаустин сякаш дават отговор на този въпрос.

Миналото не е спасение. Миналото е капан за дребни хищници. За глупави дребни хищници без въображение. Което ни отвежда до последното измерение:

Завръщането към миналото като липса на въображение

„Времеубежище“ прави деликатни, а на места и по-директни аналози с действителността. Чудесно описва приложния кич патриотизъм, който се шири необезпокоявано и все по-безочливо из европейските страни. Намигва към познати родни партии и знакови фигури от съвременния политически пейзаж. Прави паралел с Европа на нациите, която бавно, но сигурно завладява някога свободните територии на демокрацията и ги вербува за каузата на едно илюзорно плодотворно, а всъщност безкрайно ялово минало.

Георги Господинов завършва „Времеубежище“ в края на февруари, точно в навечерието на COVID-19 пандемията. Тези дни, докато я четях, новините изобилстваха от снимки на обезглавени и поругани паметници. На Христофор Колумб, Уинстън Чърчил, Махатма Ганди. Поредното доказателство за колосалната липса на въображение на съвременния (разбунтуван) човек. Както и потвърждение, че авторът е прав.

Защото желанието за връщане към миналото е преди всичко проява на чудовищна липса на въображение. Дори когато мотивът е да се поправи минала несправедливост. Стореното зло днес може да се обезсили с думи и дела. Сега и утре, а не вчера. Да се върнеш назад към отъпканите пътеки, познатите грешки и предизвестения край, не е нищо друго, освен проява на малодушие и престъпна липса на въображение.

Да погледнеш напред изисква смелост и въображение. Георги Господинов притежава и двете. „Времеубежище“ разказва за миналото, но всъщност е книга за бъдещето и смелостта да го погледнем в очите.

Вижте още: МИНАЛОТО Е САМО В ЕДИНСТВЕНО ЧИСЛО