Има ли поезия в текстовете на песни?

Мине-не мине година и някоя уважавана литературна фигура решава, че е редно да обяви присъдата си за творчеството на някоя попзвезда. Тази мода започна в началото на 60-те години, когато авторите на песни за първи път се устремиха към нещо повече от римуването на „сърце“ с „ръце“, пише Бръйън Уилър за Би Би Си.

Представителите на литературният естаблишмент, едновременно ужасени и очаровани от вниманието, с което го обсипват дългокоси парвенюта, почувстваха, че ролята им на културна стража ги задължава да кажат нещо. През последните години на мушката на високата култура най-често се оказваха рап звездите. През 2003-а не някоя незначителна фигура, а нобеловия лауреат Шеймъс Хийни похвали „това момче Еминем“, за „cъздаването на усешане какво е възможно“ и „изпращането на електрически заряд към своето поколение“.

Лоши поеми

Джон Съдърланд, почетен професор по съвременна английска литература в Лондонския университет, сравни Hit Em Up на късния Тупак Шакур – яростна вербална атака към възприемените като съперници в рапа – със стихове на на американския поет от XIX век Уолт Уитман. Рапът е много „словесно-центрирана“ форма, изтъкна Съдърланд и неговата същност е в римуването и неограниченото себеизразяване.

Еминем, наследникът на Боб Дилън?

Но Тупак и Еминем никога не са имали шанса да станат първите автори на песни, удостоени с Нобелова награда за литература. Тази чест вероятно е винаги е била предопределена за Боб Дилън. Дилън е един от малкото музикални изпълнители, заразили със собствената продукция академичните среди, като например оксфордския професор по поетика Кристофър Рикс, който още в началото на 70-те години сравни фолк-рок трубадура с Кийтс.

За разлика от по-голямата част от думите в песни, текстовете на Дилън – двусмислени, игриви и пълни с алюзии – се поддават на задълбочено проучване. Много фенове на музиката ще му бъде вечно благодарни за това. Те биха спорили с всеки, който смята, че текстовете на песни не са предназначени да бъдат „поезия“ и обратно.

„Авторите на песни не са поети – заяви Саймън Армитидж, един от най-популярните британски поети през 2008-а в „Гардиън“. – Или – би трябвало да кажа – песните не са поеми. Всъщност, песните често са лоши поеми. Извадете от тях музиката и това, което ще остане, най-често е нелепо парче текст, пълно с неравни срички, сладникави рими, изтощени клишета и смесени метафори.“

Всички автори на песни, почувствали се засегнати от тази оценка, могат да потърсят текстовете, написани от Армитидж за неговата любителска група, които – както признава самият той в интервю през 2013-а, „като цяло, са твърде многословни“.

Убедителни и уместни

Поетът е почитател на Алекс Търнър, главен тектописец на „Арктик Мънкис“, чийто остроумни, шеговити текстове за всекидневния живот от ранните им албуми са в английската социално реалистична традиция на Джарвис Кокър и Рей Дейвис от „Кинкс“. Тези автори определено имат таланта да слагат думи към музиката. Има ли значение дали постиженията им се приемат за литература, или не?

Професор Хауърд Рамбзи, който води курс за рапъри в университета на Южен Илиноис, е твърдо убеден, че има. Той е „въодушевен“ от Нобеловата награда за Боб Дилън – и казва, че няма време за тези, които твърдят в социалните мрежи, че тя е трябвало да бъде дадена на някой „който я заслужава повече“ – поет или писател.

„Това всъщност е големият дебат – заслужават ли авторите на текстове сериозно литературно внимание? И отговорът – поне според Нобеловия комитет – е да“, казва Рамбзи.

Според проф. Рамбзи дискусиите около текстовете на рапъра Джей Зи са добър начин учениците да бъдат  накарани да мислят за алюзии и алитерации в часовете по литература.

„В рапа много често често има добри стихове и умна игра с думите, която събира заедно различни идеи, едновременно убедително и уместно. Но изпъкват само тези, които могат за вплетат идетите си в история“, казва той.

Голям ум

Рапът има своите литературни корени – в радикали от 60-те като Последните поети и Гил Скот-Херон, авторът на музикалната поема The Revolution Will Not Be Televised (Революцията няма да се излъчва), започнал кариерата си като романист – но рап артистите не обичат да демонстрират своите литературни амбиции така, както поколението на Боб Дилън.

Творчеството на Джей Зи се изучава в часовете по литература в Илинойс.

Преди бийт-поетите от предишното поколение, между света на музиката и света на литературата нямаше двупосочно движение. Ленард Коен, утвърден поет, влезе с лекота в ролята на фолк баладист. Джон Ленън публикува книга с нонсенс поезия In His Own Write („Със собствен почерк“). Текстовете на песните започнаха да излизат отпечатни върху обложките на плочите, което позволи на публиката – млади, образовени хора, търсещи в музиката, която обичат, дълбочина и смисъл – да се потопи в тях, сякаш са велики литературни произведения.

Ленард Коен с лекота вписва своите стихове в музиката си.

Артистите с големи продажби като „Бийтъс“ и „Ролинг Стоунс“ си взеха урок от Дилън и продължиха да обогатяват лирическите си палитри с по-серозни теми.

„Разликата е, че Дилън пишеше по този начин, без да се напъва –  казва биографът му Хауърд Соунс. – Той просто има голям ум. Независимо дали е правилно да ги наричаме поезия, песните му са много поетични и силно литературни – сложни и деликатни, умни и забавни, дълбоки и тъжни: всичко, което може да искате от един тест. Няма никой, който заслужава Нобелова награда повече от него.“

Самият Дилън рядко е изразявал някакви литературни претенции, въпреки че взема артистичното си име от почитания уелски поет Дилън Томас.