Имало едно време… Тарантино

КАН
Специално за „Площад Славейков“

В новия си филм „Имало едно време в… Холивуд“ култовият режисьор Куентин Тарантино разказва за Меката на киното от края на 60-те години на миналия век, когато славата на „златното време“ все още не е избледняла, ала новите ветрове са сменили въздуха във „фабриката за сънища“ (по елегантната метафора на Еренбург) и телевизията заема все повече място в индустрията за развлечение. На екрана е Холивуд от детските години на Тарантино и филмът е негово непресторено „обяснение в любов“ тъкмо към онова време, което го е примамило завинаги към седмото изкуство като „зараза“ и магияза цял живот.

Тарантино е отново в Кан 25 години след първото му участие на фестивала с „Криминале“ (1994). Това е едва вторият му игрален филм (след „Глутница кучета“, 1992), но успехът му е зашеметяващ и той си тръгва от Лазурния бряг със „Златна палма“. Следващите две участия в конкурса с „Бибрутално“ (2007) и „Гадни копилета“ (2009) не му носят подобна слава. А сега за четвърти път е в селекцията на основния конкурс и отново е потенциален кандидат за бляскавото отличие. Дали ще успее?

Този въпрос възниква неизбежно след гледането на филма с продължителност 2 часа и 41 минути! Холивуд от края на 60-те години (и дори конкретно 1969 година) не е непозната тема в американското кино. Направени са много филми от бележити режисьори, а последно Уди Алън се пробва в темата с „Café Society” (2016).

Така че, нещо изненадващо ново или поне непредполагаемо няма как да видим. Тарантино като автор на сценария залага сюжет за двама приятели и колеги – телевизионната звезда Рик Далтън (Леонардо ди Каприо) и неговия постоянен дубльор при опасни каскади Клиф Буут (Брад Пит). Около тях се въртят епизодите, които сръчно и достоверно запълват холивудския калейдоскоп: амбиции и интриги, любови и користни „любовни сделки“, въодушевления и депресии, професионални конфликти, светски флиртове и т. н. А така зад видимия сюжет са долавят социални модели, доминиращи жанрови клишета, нюанси на модната тогава хипи-култура и контратези за отхвърлянето ѝ.

Естествено, при кинаджия като Тарантино има и епизоди – цитати „под индиго“от класически филми, реплики с професионален жаргон и иронични намигания, на моменти остроумен хумор, но уви, всичко това не е достатъчно, поне за дългите два часа, че и повече, докато Тарантино намери себе си във филма. За да се развихри в любимата си кървава вакханалия, когато през последните 15-20 минути Брад Пит размазва безпощадно наглите хипарчета, нахлули в дома му посред нощ. В този епизод Тарантино отново е недостижимо изобретателен и обогатява вечния каталог на киното с нови нюанси на насилието: как например от човешко лице може да се транжира безформена кървава пихтия или как безпощадно свирепо куче отнася заедно с панталона и гениталите на наивно хипарче. Докато в това време Брад Пит с чаровна пренебрежителна усмивка се отървава само със забит до дръжката нож в бедрото.

Но Тарантино, верен на себе си, изненада всички в зала „Дебюси“ още преди официалната прожекция за журналисти, когато говорител на фестивала прочете негово отворено писмо, в което заявява:

„Аз обичам киното. Вие обичате киното. Това е пътешествие за проследяване на сюжета за първи път. Аз се вълнувам да покажа филма в Кан пред фестивалната публика. Екипът ни работи усилено да създаде нещо оригинално и аз искам само едно: всеки да избягва да разгласява каквото и да е, което може по-късно да повлияе на зрителите и те да възприемат филма по същия начин“.

Странно изявление за толкова опитен кинематографист от големия филмов бизнес в Холивуд. Едва ли е от несигурност в бъдещия успех на филма. По-скоро част от рекламната стратегия. В Кан съществуват изключително строги правила за медийно ембарго: преди края на официалната гала премиера нито ред не може да бъде публикуван не само в официални издания, но и в социалните мрежи. При нарушение цената е много висока: отнемане на акредитацията, елиминиране на виновния журналист и на съответната медия от достъп до фестивала.

Но отделно от този случай всеки добре запознат с филмите му неминуемо си задава един напълно естествен въпрос: дали след още 50 години някой би направил филм „Имало едно време… Тарантино“? И дали тогава престарелите му фенове ще въздишат в същия сладък унес по любимия си режисьор, или безпощадната стърга на времето ще е заличила спомена за днешния култов кинаджия? И двата житейски варианта са напълно възможни.

Но засега втора „Златна палма“ не се очертава!

Вижте още: ШЕСТ МИН. ОВАЦИИ СЛЕД НОВИЯ ФИЛМ НА ТАРАНТИНО В КАН