Имам ли правото да го описвам – аз, детето без ореол?

До поискване

на Л. Левчев

1.

Лице сред дъжд.
Лице като сватбена
торта сред същия дъжд.
Открито сякаш от кораб на
Колумб лице и после нарисувано
върху отломка от същия кораб…

И имам ли правото аз да описвам
това човешко лице?
Аз – който никога
не съм успявал да се отърся от
чувствата си? Аз – който винаги и
никога не съм бил на война? Аз –
вечният пушач пред вратите
на човешките болници?

2.

О, Аз – детето без ореол?
Аз – детето, което някой
е разрушил с усмивка, докато е спяло?
Което не желае да помни,
но не помни кого? Имам ли правото?

Пристъпвам сега и измивам ръцете си,
никога за да разпъвам! Fabro,
налага се да напиша един куп
писма, които няма да пратя до никого!
Само това писмо получено
желая да бъде! Писмо – до поискване.

3.

Известно е, че в крайна сметка, от сърцето
няма да остане много! Лицето
може да бъде отпечатано върху лист. Листът
– сложен в плик. Пликът обаче
и кутиите пощенски са Апории вече – образи
на невъзможността в модерните глупави времена.
Никой вече не пише на хартия! Никой
не си и помисля вече да се съсирва… Времето
да бъде като себе си – сив монотонен спомен –
с двоен дъжд от гнили лилии застинали отгоре…
… (О, Смърт, не ми допадаш! Познавам те,
ти свършваш и еднаква си за всички,
освен за тези със сърце, ръка и глас!) … И
е известно – в крайна сметка – от сърцето
няма да остане много… Но така е справедливо.

4.

Тук времето е хубаво,
но малко облачно и всеки ден е есен.
Можеш да си ме представиш, Fabro,
как седя в една друга тайна градина,
в дъното на картината
има веранда, аромат на топли хризантеми,
телца на местни птици
като безсмислие кръжат между апатичните
пластове на въздуха
а вечерта като г е р о и н възбудително свети
цветето на завод в строеж там в долината долу
в самата постройка
на реалността отвъд дърветата сред с к а й п…
Благодаря ти за главното –
молбата към нощта да не
ми праща сънищата, които някога ти изпрати –
ужасно събуждането било е!
(Нощта – не пропусна – прати ми сънищата…)
Но всичко е реално – а което е
реално – е разумно – всеки един поет знае –
по-мъртъв от действителността е
и огорчението негова сестра е – и
това е. Талантът е характер… Поздрав!

5.

Но да не говорим за това!

(Поезията
не съществува – но я има.
Истински е
предметът, който го няма:

Любов.)

София, 27 април 2015 г.