Имането до Самекипреслопът

Този приключенски триптих ни отвява в Родопитеq благодарение на Розалин Хаджиев – приятел, съмишленик и мъж на духа. И на пестеливото слънце, огряващо идилично края на географията в последните дни на октомври. В нашия случай краят на географията започва от обширен скален участък, до който се стига по криволици и кози пътеки. Източно от село Кушла, до границата с Гърция.

Селото се води в Смолянска област, но за да се озовете на хармана (както тук наричат мегдана), прекосявате за около час почти целия Кърджалийски район, докато деветдесетте километра от Смолян ще ви отнемат още толкова време.

Къщите в Кушла са градежи от камък и кал, вода до тях има отскоро. Но и сега местните я пренасят с ведра от гераните, ползват маркучи и помпи.

Напластени снопове ръж покриват плевните.

Микробус доставя хляб и поръчките от предния път. Предният път трае три дни. Пътят до селото е камениста развалина. Болницата е на тридесет километра, в Златоград. Най-надеждният превоз в околността са катърите. Пенсионерите тук преобладават, другите сънуват по-добри дни.

Животът изглежда спрял. А не е. Просто тече бавно и трудно, както повелява краят на една география.

Затова и посрещат Розалин, както се посреща единствено доктор – едни се скупчват около него и очакват обещаните медикаменти, други питат за лек на току-що заболелия си добитък. Нормално – за нас Розалин е краеведът сладкодумец, разпалил предната вечер любопитството ни с очистителния кушлевски огън, а за шестдесетината кушленци – ветеринарят от Златоград, на когото от край време разчитат.

Рехава гора тръгва веднага над Кушла. Тук-там малко бук в нея и повечко бор, превзел изоставените ниви встрани. Иначе властва дъбът, за който ще научим нагледно от Митко, включил се в групата по заръка на Розалин. Този саможив кушленец говори само ако го питаш, а е подвижна енциклопедия – знае всеки чукар, всяка местност, всеки дол. Тъй че докторът, с бележник в ръка, постоянно го подпитва за топонимите наоколо – Кирленският път и Портеният камен на север, Мульоското, Русо бърце, Върганя, Ямурца…

Първата скала от малко известния комплекс между Кушла и Пещерска – най-отдалечената махала на Дрангово.

Животински профили и скални глави бдят като стражи.

Не е лесно да удивляваш дълго четирима като нас, готови да се удивляват от всичко, ала на Митко му се получава – замисля се, сякаш пропъжда някаква мисъл, после сочи с пръст и натъртва: летен дъб, обикновен; дъбчето с широки листа – плюскак; със ситните – горун или зимен дъб; пърнар – вечнозеленият дъб с бодливите листа; цер или церето, не е точно дъб, ама прилича.

Идват разяснения за листника от дъбови клонки, с който изхранвали животните някога, сега обаче ги пускали на паша направо под дъбовете, да търсят там жълъди, като бонбони ги хрупали, особено козите. Две кила жълъди били хранителни колкото килограм зърно. И още имена чуваме на върхове и махали от съседното Дрангово, а случи ли се нещо да не знае, Митко Кочаков го подминава с небрежното „Ааа, това там е далече“…

Случи ли се нещо да не знае, Митко Кочаков го подминава с небрежното „Ааа, това там е далече“…

И понеже върви дума за паша, докторът ни въвежда в огнения ритуал, запазен в Кушла и днес. Дойде ли август и тревата прегори, младите животни хващат устрел – пасищна инфекция, развива се бързо. Спират да пасат, да преживят, очите им хлътват, по гърба и по хълбоците им изникват отоци. И въпреки че се разчита на антибиотици и ваксини, кушленци звънят на Розалин. Да хванем, докторе, жив огън, казват му, да прекараме животните през него.

Как се хваща жив огън?

Избират се двама здрави мъже да подберат в гората три сухи дървета. Забиват два хвойнови кола в земята, поставят между тях трети от леска, пъхвайки го в предварително издълбаните дупки. Намотават напречния кол с конопено въже така, че когато започнат да го опъват, дървото да се върти около оста си, като се трие в двата си края в забитите в земята колове. Мъжете стисват краищата на въжето и след усилно (понякога двучасово) дърпане дърветата припушват, запалват се. Двамата подклаждат от тях огън, който пренасят в гърне или в керемида до набелязана межда край селото. Там кушленци стъкмяват два огъня, а в земята помежду им прокопават тунел поне два метра висок, че да служи за провиралка. И прекарват привечер през нея добитъка като с горящи главни се докосва всяко животно – първо говедата, че са малко, после овцете. След това всеки взема жар от живия огън, носи го вкъщи и запалва нов огън. За здраве. На добитъка и на къщата.

Розалин обяснява, че това всъщност е вид опушване, както се опушват колбаси. Имало полза, животните заякват. По думите му ритуалът се запазил заради съхранения бит на кушленци, запокитени в планината. Те и досега си орат нивичките с дребни крави, които зиме губят тегло, стават кожа и кости, но не умират, държеливи са. Тъй че кушленци, когато рекат да продават такова животно, казват:

„Аз не ти продавам месо, аз душа ти продавам“…

От Самекипреслопът се спускаме към три извора. Щом поверията мълчат за причудливото име на този рид, какво да прави Митко, освен да вдига рамене? И да повтаря и потретва звучната мешавица от гласни и съгласни, докато всички приключим с успех голямото сричане. На изворите под рида, оградени с арки от камъни, тукашните им викат врисове. Според Митко граничари от някогашната застава в съседство изровили тука някъде торба с жълтици. Командирът научил, че кроят да забегнат със златото в гръцко и ги избил. До един. Колко били граничарите, къде точно и на колко жълтици попаднали клетите момчета, никой в Кушла не помнел. Няма яснота и кога се е случила тази зловеща история под Самекипреслопът, случила ли се е изобщо, но се предава от уста на уста. Както прави и Митко. После въздъхва и замислено припалва цигара, стъпил върху бус горска чубрица. Този мъж е като цял том от народопсихологията, ще каже след време Розалин.

Все по-на изток иглолистният масив се сгъстява, скривайки от очите ни първата скала от малко известния комплекс между Кушла и Пещерска – най-отдалечената махала на Дрангово. Отдалеч скалата прилича на седло, а отблизо – на дъговиден проход с множество хоризонтални ниши, ориентирани на юг. Две внушителни хлътнини под тях напомнят за скитове. Изглеждат недостъпни, но жена ми събира кураж и ги достига едва-едва ребром. Иска да огледа и установи от какво пазят своеобразните навеси – от пек, пороища или бури. По-големият е като сигурно убежище за поне неколцина отшелници, другият е опасно отворен и малък.

От юг и от север животински профили и скални глави бдят като стражи. Дообработките личат. Венци, другият член на екипа, когото приятелите ми познават като поета Венцислав Стайков, но и като неуморния глашатай на източнородопските красоти, нарича съчетанията от образувания и изсичания „черкви на открито“. Дали са светилища, отшелия или просто заслони, предстои един хубав ден да научим, ако двамата с Розалин все така почтително и упорито проучват дивната Родопа.

Поетът Венцислав Стайков – един от неуморните глашатаи на родопските красоти – сред мегалитни струпвания като сцени от Сътворението

След десетина минути хлътваме под Алахтан кюпрю – мястото, за което мечтаем от лятото. Скалният мост на час и половина от Кушла впечатлява с размерите си. Подсеща за Божия мост край с. Лиляче, за Чудните мостове край с. Забърдо. Но за разлика от тях не е обявен за природна забележителност. Като повечето скални мостове, и този, наричан от местните също Божия мост, навярно е останка от полуоткрита на повърхността пещера, която ерозията или може би бедствие са дооткрили, като части от свода и едната стена са се запазили. Тук обаче имаме следи от свещенодействия – познатата ни втъкната скална „тапа“ в процепа над моста, исполински каменен престол под свода, зад него ниши като поставки за дарове плюс две пещери утроби – естествена и изсечена, с изгревна ориентация. Уви, изсечената е изкощунствана: онези с металдетекторите са ровили брутално.

Митко и Розалин предлагат обходно връщане от югозапад. Така ще се насладим на още профили и лица на обречени сякаш божества, на огромна заравнена площадка, на две провиралки и дузина скални гробници близки по форма с тези от култовия комплекс над с. Ковил. И на мегалитни струпвания като сцени от Сътворението. Сравнението е на Розалин, идва му отвътре и озарява лицето му. Толкова на място го казва, че с Венци и жена ми се споглеждаме. И ни е някак приповдигнато и сепнато щастливо от тази наша близост с първичното. И усещаме, че още нещо ще се случи, просто го улавяме във въздуха. И то ни връхлита, както връхлитат разтърсващите вълнения – без да питат, хващайки те за гърлото.

Баритонът на Розалин ечи в отсрещните зъбери. Тукашните висини слушат химна си „Излел е Дельо хайдутин“.

Песните на Розалин Хаджиев ехтят в отсрещните зъбери.

В кметството ни очакват димящ пататник, айрян и бившият кметски наместник на Кушла Велин Башев. Планът на доктора предвижда кратък отдих след тричасовия обход и разказ от първа ръка за лечебните свойства на мумиото, с което селото нашумя в последните години, въпреки че местните го ползват, откакто се знаят. За чудодейната кал, добивана единствено тук, пристигат хора от цяла България. Със сакове, с кашони. Находището е на няма и километър от селото, копае се от жила с кирки и лопати. Черните топки пръст помагат за бързото зарастване на пукнати и счупени кости, при кръвно, шипове, диабет. Едно топче тежи към двеста грама, уточнява Велин. Разтваря се в два литра вода, може и топла, но не минерална. Топчето престоява във водата дванадесет часа, докато се смие. През това време течността се разбърква на два-три часа. След което разбъркваш финално, оставяш да се утаи и прецеждаш през марля. И пиеш вместо вода. Сивата на цвят отвара няма вкус, нито мирис. Щом течността свърши, добавяш нови два литра вода. Пиеш неограничено, без значение преди или след ядене. И така двадесет и пет дни. След почивка от пет дни, пиеш от извлека още двадесет и пет дни. И спираш.

Бившият кметски наместник на Кушла Велин Башев (първият вляво) знае всичко около лечебната кал мумио.

Велин, който изглежда като човек, на когото все му мислят доброто, допълва, че в Кушла лекуват счупеното и с налагане върху мястото. Понеже ефектът не е толкова силен, с народния лек церят само овцете и козите – шинират счупеното, намазват го с мумио и го превързват.

Утрото между Златоград и Джебел се въси, хладно е, аха да заръми. Такъв ли ще бъде денят, питам се, после поглеждам към Венци и Розалин. Тези мъже сякаш не са спирали да се усмихват цял живот, способни са да повдигнат духа на всяка компания. От лицата им струи ведрина, тонусът е на линия, а обсъждат залезни гробници (Морянци), каменни легла за ритуални измивания (Ягнево), кръгли и четвъртити камери за трупополагания (Бенковски, Овчево), жертвеници. Включвам се с неохота, без да предполагам, че половин час по-късно темата за жертвениците ще обсеби всички ни и ще ни държи в почуда дни наред.